— Мисля, че трябва да си вървиш, Рорк!
Лицето на Конър помръкна.
— Искаш да тръгна през прерията в това време?
Сари се усмихна безучастно.
— Бих те изпратила и в ада!
Като че ли тежък товар падна от плещите й. Сега можеше спокойно да вдигне глава, дори се заслуша във воя на вятъра, който свиреше през пролуките на къщата — може би ще трябва да извади чувалите със зърно и пшеница и да ги подреди до стената, за да не пропуска студа. Сладникавият аромат на сушени питки и домашно приготвени наденици се беше смесил с миризмата на глина и пръст. Обикновено това я отпускаше, но сега като че ли я задушаваше. Свистенето на вятъра не й даваше покой и тя не можеше да заспи. Продължаваше да мисли за него. Къде ли е сега? Дали е някъде отвън? Какво значение има? Какво я интересува? А ако замръзне в този студ? А ако се превърне в ледена шушулка? През последните няколко месеца се опитваше да не мисли за него, да го забрави. Стараеше се да не си спомня онази негова прекалена самоувереност и честните му очи. А сега той отново се появи. Същият този Джейми, но с друго име. Дали беше същият? Дори ирландският му акцент го нямаше. Онзи Джейми О’Брайън беше винаги усмихнат и непрекъснато говореше. На онзи Джейми О’Брайън тя вярваше, дори когато знаеше, че греши, а този… А този мъж беше някакъв си Конър Рорк, когото тя не познаваше. Къде беше разликата? Джейми О’Брайън знаеше как да се хареса на една жена, как да я омае и да я спечели, преди още тя да е разбрала и да се е противопоставила на намеренията му. А сега… Кое беше различното?
Сари се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Беше неспокойна. Сламеният дюшек шумолеше под тежестта на тялото й. Измамник! Лъжец! Не бива да го забравя! Не трябва да му прощава!
Сари усети отново някъде дълбоко в душата си същата онази болка, която бе изпитвала и преди. Тя бе обичала този мъж. Беше престъпила брачната си клетва заради него, беше предала съпруга си, беше се отдала на любовта си, беше отстъпила пред нежните думи, които й шептеше; същите думи — балсам за изстрадалата й душа, след като години наред Евън я беше пренебрегвал, беше се вкопчила в тази нежност и тя й помагаше да гледа с надежда на бъдещето. После всичко рухна…
В сърцето си обвиняваше само съпруга си и брат си. И двамата принадлежаха към една и съща банда — тази на Моли Магуайърс. Бореха се за правата на миньорите. Отначало всичко беше наред и на пръв поглед напълно законно. Събираха се и си говореха за правата, нищо повече. След това действията им се промениха. Недоволството им избухна. Не можаха да обуздаят фанатизма си. Точно тогава взривиха влака, с който пътуваха служителите на Пинкертън. Един от тях беше Джейми О’Брайън. Той проникна в групата и стана неин член. Преструваше се, че ги подкрепя и в същото време ги провали. Предаде ги. Когато разследването му беше завършено, деветнадесет мъже бяха осъдени на смърт — един от тях бе нейният съпруг.
Сари се взираше в тъмнината, докато кошмарът отново се пробуждаше в съзнанието й. Пред очите и изникнаха деветнадесетте мъже. Вървяха към бесилките.
Затова не можа да позволи на Конър да остане. Дали казваше истината, че е белязана за поредната жертва? Ако е така, тя ще трябва да се изправи очи в очи срещу брат си и неговите приятели. Сама. Очакваше деня на разплатата. Беше неизбежно. Тя ги беше предала. Ако господ искаше тя да умре, то поне щеше да стане бързо. Не искаше да живее повече така. Сърцето й биеше, но се бе превърнало в късче лед. Единственият й спътник и денем, и нощем бе яростта. Бандитите на Моли щяха да отнемат живота й. Конър Рорк бе унищожил душата й.
По дяволите, какъв студ!
Конър се сви до ствола на една канадска топола, вдигна яката си и се сгуши в нея. Конят му стоеше край него с отпусната глава, но не беше достатъчно добра преграда за безпощадния леден вятър, който проникваше дори през дрехите. Пръстите му се вкочаниха. Конър погледна земята, като че ли искаше да се зарови в нея, както правят прерийните кучета. Дали щеше да му бъде по-топло, ако изкопае дупка и я покрие с пръст и трева.
Проклет студ! Конър пъхна измръзналите си ръце под мишниците. Проклета да е с нейния инат! Последното нещо, което бе очаквал, бе да прекара нощта, умирайки от студ в прерията, като някой отхвърлен от света каубой. Дори каубоите намират къде да пренощуват — я някоя плевня, я някой изоставен хамбар. Конър се взираше в сенките и бленуваше за малко топлина.