Толкова неща обърка… Беше позволил на чувствата си да го водят, а точно това Уилям Пинкертън го бе предупредил да не прави. Защо го бяха отклонили от случая в Канзас? Защо го пришпориха пак? Мислеше, че поне ще е по-лесно. Поне той така си представяше. Надяваше се, че щом влезе при нея, ще успее пак да я очарова. Щеше да я помоли да го приеме отново. Щеше да се престори, че е дошъл заради безредиците в Тамагуа. В края на краищата тя бе жена, но толкова по-различна от останалите. Той бе делил леглото си с нея. Бяха преживели такива страстни нощи. Сега му беше обидена. Сърдеше се и се разгневи, като го видя, но и това можеше да се поправи — страстта щеше да го потуши, или просто той така си мислеше и се заблуждаваше сам.
Опря главата си на дървото и отново се взря в тъмнината. Небето бе покрито с безброй звезди. Мразеше равнините. Тяхната студенина и самота го караха да се чувства нищожен, малък, безсилен. Думите на Пинкертън все още ехтяха в ушите му. „Погледни се, Конър. Този път не беше достатъчно добър. Не беше обективен. А и тази трагедия е баща ти…“ Нещо стегна гърлото му и сълзите го задавиха. Бяха изминали повече от два месеца, а Конър все още не можеше да повярва, че точно този, който го бе върнал към живота, не беше вече сред живите. Мъртъв! Всичко започна преди около двадесет и една години, но Конър никога нямаше да забрави онзи ден, когато Отец Рорк го взе при себе си. Тогава той бе тежко болен, живееше на улицата, нямаше свой дом. Беше само на дванадесет години и живееше ден за ден.
Шон Рорк промени изцяло съдбата му. Той му даде храна, подслон, сигурност — много повече от всичко, което бе очаквал от живота. А как му се отплати той?
Не можеше да забрави горчивите думи на Уилям, тъгата на лицето му, разочарованието. „Трябва да откриеш кой е отговорен за това. Следите със сигурност водят към бандата на Моли. Човекът, който постави бомбата, е един от тях, Конър. Ние смятаме, че е бил Майкъл Дойл. Съжалявам, момчето ми. Толкова много съжалявам.“ Но съжалението не можеше да помогне. Трябваше да отмъсти за баща си! Спомняше си, че първият в заповедта за арест беше Майкъл Дойл, братът на Сари. Дойл бе оръжието на Моли, най-опасният от цялата банда, но за разлика от онези деветнадесет човека, той успя да избяга. Те бяха обесени, а него не го откриха и Сари знаеше това.
Конър прехапа устни. Спомни си очите на Дойл преди техния удар — кръвясали, безизразни, пълни с безразличие. Дали са били същите, когато е поставял бомбата? Дали е гледал по същия начин, когато е убивал Шон Рорк? Гневът му се разпалваше, душата му се бунтуваше; Трябваше отново да използва Сари. Беше ли тя от значение за него? И тя, и той бяха поели всеки по своя път. Но сега беше друго, сега от значение беше Майкъл Дойл и останалите, които бяха отнели живота на баща му. Заради него би излъгал Сари още веднъж. Повече от две години и половина бе живял под друго име. Хората, към които се бе приобщил, му вярваха, а той трябваше да ги предаде. Още помнеше думите на Сари на раздяла: „Ти си лъжец и убиец, Джейми О’Брайън! Такъв си и такъв ще си останеш!“
Тя беше права. Такъв е — един от агентите на Пинкертън. Човек, обучен да лъже, доносничи и краде. Целта оправдава средствата. Така казва Уилям Пинкертън. Конър също. Целта оправдава средствата. Всяко нещо си има собствена цена. Настъпи времето, когато Сари трябваше да плати.
Конър отново се взря в прерията. Тъмните сенки на отиващата си нощ бавно пълзяха по тревите. Беше извървял целия този път, защото имаше нужда от нейната помощ. Да, тя имаше право, но той трябваше да открие Майкъл и нямаше да си тръгне, докато не го намери. Дължеше го на баща си. А Майкъл със сигурност щеше да се върне при сестра си. Винаги беше правил така.
Очите му помръкнаха. Беше толкова измръзнал. Дори въздухът, който издишваше беше студен. Да, беше я излъгал отново. Не беше истина, че е белязана за жертва. Искаше само да я изплаши, за да му позволи да остане. Трябваше да бъде наблизо, когато Майкъл се появи или да изпрати писмо по някого. Дали бе постъпил правилно? Дали трябваше да я накара да му повярва?
Конър се изправи и потърка премръзналите си ръце. Погледна към коня. Спомни си телеграмата, която му дадоха във Форт Морган и разговора с мъжа от Грейди. Нямаше време за губене.
Втора глава
Сари гледаше през тясното прозорче и с надежда очакваше да зърне Чарлз. Вече притъмняваше, а той все още се бореше с балата бодлива тел. Виждаше раменете му — напрегнати, но достатъчно силни, за да се справят с изпъването на телта. Отдалече изглеждаше здрав, жизнен, енергичен, но Сари знаеше, че не беше така. Станало му беше навик непрекъснато да работи. Чарлз никога не се оплакваше, но Сари се тревожеше за него. Грижите по земята изсмукваха всичките му сили. Животът тук не бе никак лек, а времето минаваше. Колко години изминаха от деня, когато дойде в Пенсилвания и реши да остане завинаги? Сари махна с ръка, като че ли искаше да отпъди тежките мисли, и стана от масата. И двамата бяха самотни, нямаха си никого. Беше благодарна и доволна, когато Чарлз я покани да се установи при него и да живеят заедно. Тогава й каза, че имал нужда от ново предизвикателство и настоя тя да остане. Беше просто учтива лъжа. Сари знаеше, че той се тревожи за нея. Тя беше сама в този жесток свят, а той единствен бе нейното семейство. Ако не смяташе брат си. Спомни си лицето му и затвори очи. Не искаше да го вижда, но не беше лесно да го пропъди от мислите си. Този искрящ от злоба и ненавист поглед, тези безконечни молби… и нейните думи: „Това е последното нещо, което ще получиш от мен, Майкъл, чуваш ли ме? От днес нататък за мене ти си мъртъв!“