Чайникът на печката завря. Сари се отмести от прозорчето и тръгна към вратата.
— Чичо? Чичо? Време е за вечеря!
Ехото се понесе над равнината заедно с вятъра. Малко след това Чарлз се появи на вратата. Когато влезе, донесе със себе си студения въздух. Миришеше на кожи. На средата на масата имаше чиния с шунка и кнедли, от които все още се вдигаше пара. Чарлз спря, притвори очи, въздъхна дълбоко и се усмихна:
— О, мила, толкова хубаво мирише!
Свали палтото си и се разположи удобно на стола. Сари също дойде на масата, подпря глава с ръце и отново се замисли. Винаги се тревожеше, когато чичо й се върнеше толкова уморен. Гледаше го, докато си слагаше храна в чинията от ръцете му бяха все още силни и не трепереха, а на лицето му бе изписана непоколебима твърдост и решителност. Нямаше защо да се безпокои — ако ги заплашеха бандитите на Моли, то тя и чичо й щяха да се справят и без чужда помощ. Да върви по дяволите този Рорк! Защо му трябваше да идва и да й създава грижи?! Чарлз също наблюдаваше Сари.
— Все още мислиш за него, нали? — попита той.
— За него? Ти…
— Прекалено тиха и умислена си. Не е трудно да се досети човек.
— Все едно, че е бил тук преди векове, чичо.
Чарлз се усмихна, но се опита да се прикрие и продължи:
— Само преди два дни. Не чак толкова отдавна.
Сари го наблюдаваше, докато той си мажеше бисквитата с масло, и отвърна раздразнено:
— Вече го забравих. Няма причина да го помня толкова дълго време.
— Хм! — кимна Чарлз и се опита да й покаже, че я разбира. — Мислиш ли, че може да му се вярва?
— Не зная — отвърна тихо Сари и въздъхна. — Може би е прав, въпреки че Майкъл все още ме обича…
— Майкъл обича единствено и само себе си.
Сари кимна разсеяно.
— Сигурно имаш право, но смятам, че не би ме наранил. Сигурна съм, че е така.
— Не от него трябва да се пазиш, а от неговите приятели. Те всички вярват, че ти си ги предала на Рорк.
Сари отново въздъхна.
— Да, неговите приятели…
— Мислиш ли, че е достатъчно силен, за да ги спре, ако те решат да ти отмъстят?
— Не зная.
Чарлз се замисли. Набучи една кнедла на вилицата си и продължи да говори, взирайки се в нея:
— Знам, че не би искала да чуеш точно това, мила, но смятам, че Рорк постъпи правилно, като дойде и ти предложи закрила. Той може да ни помогне, а и ти се нуждаеш от такъв мъж като него. Когато говориш за него, ти ставаш пак онази същата Сари, която познавам. Той ти вдъхва сили и вяра за живот.
— Грешиш, чичо. Единственото, което той предизвиква в мен е ярост.
— То е същото. Безпокоя се, като те гледам как пропиляваш живота си. Не се усмихваш. Не се храниш. Не бива така. Не си същата и ти го знаеш, Сари.
Сари погледна ръцете си.
— Може би така е по-добре.
Чарлз сниши глас, като че ли искаше да придаде по-голяма убедителност на думите си, и продължи:
— Не, не е. Не мога да повярвам, че точно ти го казваш. Знам само, че Господ си знае работата и ако е рекъл Рорк да се върне, то той ще се върне.
Сари се вгледа в очите на чичо си.
— Така ли мислиш? Разбира се, Рорк има защо да се върне, но не, за да ме закриля!
— Сигурна ли си? Ами ако казва истината? Виждам, че е загрижен за теб, мила. По очите му личи.
Сари извърна глава. Не искаше чичо ида я гледа.
— Очите понякога лъжат, чичо. Не е дошъл да ни закриля от преследвачите, има нещо друго, което го е накарало да се върне отново при нас.