— Нали не си забравил сладкишите?
— Те са отзад — отговори Конър и застани пред файтона, за да поеме ръката й и да й помогне да се качи.
— Не си забравил одеялата, нали? — попита Чарлз.
— Как бих могъл да ги забравя в такъв студ — отвърна Конър и изчака Чарлз да се качи и седне до племенницата си. Най-накрая се качи и самият той и взе юздите.
— Надявам се това празненство да си струва мръзненето — подхвърли закачливо. — Мисля, че вече можем да тръгваме.
Сари кимна разсеяно.
— Увериха ме, че ще прекараме чудесно.
Файтонът потегли. Снегът изскърца и конете препуснаха към града. И тримата мълчаха — беше прекалено студено, за да разговарят. Конете пръхтяха и белите облачета пара ги обгръщаха. Конър се наведе и придърпа одеялата още по-нагоре. Сари седеше до него тиха и примирена. Чувстваше топлината на тялото й и му беше приятно. Срамуваше се да признае колко много го възбуждаше, но това беше самата истина. За нищо друго не мислеше през последните няколко дни само за тази вечер, когато ще танцуват заедно, той ще я държи в обятията си, ще се носят под звуците на музиката, Сари ще бъде до него и ще се усмихва. Спомни си онази вечер в Тамагуа, когато танцуваха заедно за първи път; тя слезе по стълбите в синята си рокля беше като видение и той не можеше да откъсне очи от нея. Още тогава тя завладя сърцето и мислите му. Цялата вечер й се наслаждаваше и дори когато някой му каза, че е съпруга на Евън Травърс, той не престана да я следи с очи. Трябваше още тогава да разбере, че е в беда. Трябваше да стои настрана от нея — така постъпваха истинските агенти, те не забелязваха жените. Но Конър не беше като останалите. Той забеляза Сари…
Погледна към нея. Лицето й беше отново напрегнато. Спомни си разговора от предишния ден. Трябваше да й каже истината, трябваше Сари да узнае истинската причина, поради която се беше върнал тук, трябваше тя да разбере всичко, което го притесняваше — подозренията му, че поддържа връзки с Майкъл, желанието му да го залови, колебанието, което го обхващаше при мисълта за отмъщението. Трябваше да й каже всичко това и да разбере дали тя щеше да продължи да го обича… Ако въобще го обичаше…
Конър като че ли се страхуваше да узнае истината. Беше стигнал до най-опасното положение, в което може да изпадне един мъж, който обича. А колко пъти бе рискувал живота си? Беше преследвал убийци и хора, обявени извън закона бяха стреляли по него, бяха го взривявали и винаги оцеляваше. Сега за първи път се страхуваше. По дяволите, поне трябваше да опита! Ако Сари го обича, всичко ще бъде наред.
Вече навлизаха в Удроу. Прозорците на Грейндж Хол се виждаха отдалече. Целият двор беше пълен с файтони. Градът кипеше от живот. Смях и весели викове отекваха в нощта. Въздухът беше наситен с вълнение. Снегът проблясваше около уличните лампи.
— Колко е красиво! — прошепна Сари, задъхана от вълнение. — Не бях и помислила дори, че ще изглежда толкова внушително!
Внушително? Конър гледаше скептично малката сграда. За него тя не беше никак „внушителна“. Нямаше гирлянди от малки свещички, които да обкичват стените й, не се чуваше шумоленето на коприни и кадифе, нямаше нищо общо с празненствата, на които бе присъствал в Чикаго.
Единственото хубаво беше звънкият смях, песните и звуците на цигулката. Жените бяха повдигнали леко басмените си рокли и танцуваха весело, очите им искряха от безгрижие; дрехите им бяха преправяни и наподобяваха скъпите рокли от тафта; мъжете пристъпваха около тях и очите им бяха отправени към усмихнатите им лица. Цялата зала излъчваше близост и нежност, и любов. Това опияняваше. Конър се почувства завладян от тази красота още от първия миг. Усмихна се. Може пък и да му хареса този малък град. Чикаго си имаше своите предимства — блясък, разкош, красиви жени, които все флиртуват, но никога не се смеят, позират и стоят неподвижни, за да не развалят фризурите си или да не измачкат роклите си. Той би предпочел да е тук, в Удроу, при този единствен цигулар и при този искрящ смях.
Конър се обърна към Сари. Тя седеше до него, бузите й все още бяха зачервени от студа, а очите й блестяха. Конър се вгледа в нея и на душата му стани топло и приятно. Беше развълнуван и щастлив. Спря конете, скочи долу и подаде ръка на Сари. Чарлз му помогна да разпрегнат.
— Чарлз! Конър! — чу се отнякъде и след малко видя ха Уил Шмахер да им протяга ръка. — Радвам се, че дойдохте!
Чарлз стисна ръката му и каза весело:
— За нищо на света не бихме пропуснали. Надявам се, че празненството не е започнало без нас.
— В никакъв случай! Как можем да започнем, след като Сари не е донесла великолепния си пай със смокини?