— Не бих искала да те разочаровам, Уил, но смяташ ли, че два пая ще бъдат достатъчни за всички — попита Сари и се усмихна нежно.
— Не, ако аз сам изям единия.
— Мисля, че Бърта ще те принуди да го поделиш с нея. Все пак е Коледа — засмя се Сари.
Тя се обърна към файтона и извади кошницата, където беше пая. Уил се притече на помощ и я пое.
— Позволи ми да ти помогна, Сари — каза той и й подаде ръка. — Надявам се твоят кавалер няма да има нищо против, ако влезем заедно вътре, тук е ужасно студено.
Сърцето на Конър се сви при мисълта, че тя ще отиде в залата сама, без него. Той през цялото време си беше представял, че ще бъде един от онези щастливи мъже, които влизат в залата със съпругите си, придържайки ги да не се подхлъзнат по заледените стъпала. Е, Сари все още не му беше съпруга и той нямаше право да се сърди, но много му се искаше тя да е до него.
Изкашля се и каза:
— Ще се видим вътре, Сари.
Тя кимна и му махна с ръка, след това се хвана за Уил и те тръгнаха внимателно по ледената пътека. Конър я наблюдаваше как върви изправена до Уил, после се обърна към конете и му се прииска вече да е приключил и с разпрягането, и с всичко, което го разделяше от Сари. Нямаше търпение да влезе вътре, да я потърси и да я покани на танц, а тя да се отпусне в ръцете му.
— Конър Рорк?
Конър погледна през рамо. Мъжът, който го извика по име, му беше много познат, но не можеше да се сети откъде.
— Да.
— Джон Кланси. Нося ви телеграма.
Конър се поколеба. Пусна поводите и избърса ръцете си. Погледна към Чарлз и видя, че беше много притеснен. Тръпки преминаха по тялото му.
— Телеграма?
— Пристигна вчера. Не можах да я донеса, но татко каза, че сигурно ще дойдете тази вечер тук и аз реших да ви открия веднага щом пристигнете. От Денвър е.
Денвър? Питър Девлин беше изпратен в Денвър. Той беше най-старият агент на Пинкертън, именно той беше препоръчал плана, който следваше Конър. Беше му много добър приятел. Лошо предчувствие изпълни душата му. Той пое жълтото листче от ръката на Джон и му благодари.
— Съжалявам, че не успях да я донеса навреме.
— Няма нищо. Все пак благодаря — Конър се усмихна и се обърна към Чарлз. — Не ме чакай, Чарлз, влизай на топло, идвам след малко.
Чарлз стоеше объркан, не знаеше какво да прави, като че ли не искаше да го оставя сам, но после кимна, сложи бързо сеното на конете и каза припряно:
— Ще се видим вътре, Рорк.
Конър изчака, докато Чарлз се отдалечи и се скрие зад ъгъла. Тогава се облегна на стената и се загледа в листчето хартия. Няколко мъже минаха покрай него, забързани към входната врата, разговаряха на висок глас, но Конър почти не ги чу. Необяснимо притеснение го обхвана, докато гледаше телеграмата. Страх се прокрадваше в душата му, но той се постара да не му обръща внимание. Все още обаче се колебаеше дали да отвори плика. Можеше да се престори, че никога не го е получавал и да го захвърли, все едно че Пинкертън не съществува. Но знаеше, че не бива да постъпва така.
Бавно отвори плика и извади тънкото листче. Думите плуваха пред очите му, без да може да ги разчете, но изведнъж всички букви се проясниха и дъхът му спря.
ДОЙЛ Е ЗАБЕЛЯЗАН ТОЧКА ЧАКАЙ МЕ ТОЧНО В ПЕТ УТРЕ В ДЕНВЪР ДО ОГРАДАТА ЗА ДОБИТЪК ТОЧКА БЪДИ ВНИМАТЕЛЕН ТОЧКА ВЗЕМИ МЕРКИ ТОЧКА
Конър остана шокиран.
Значи Майкъл беше тук, в Колорадо. Спомни си последните дни, когато Сари непрекъснато го отбягваше, като че ли му се изплъзваше. Дали причината беше в него или в брат й?
Беше ужасен от тази мисъл. Спомни си виелицата и дните, прекарани заедно с нея, думите й, че вече не иска да види или да чуе нещо за Майкъл. Дали му беше казала истината? Тогава й повярва. Тя го гледаше право в очите, докато изричаше тези думи, и той й повярва. Реши, че това е най-важното нещо — да й има доверие — и че винаги ще й вярва.
Погледна към Грейндж Хол. Светлината от прозорците все още се разливаше по снега. Трябваше да реши — дали да вярва на Сари, или не. Моментът изискваше той да направи най-важната стъпка в живота си. Пъхна бързо телеграмата в джоба, заобиколи конете и забърза към входа. Мъжете край него го изгледаха учудени. Трябваше да открие Сари. Трябваше незабавно да говори с нея. Трябваше да разбере дали го обича достатъчно, за да й се довери, дали го обича толкова, че да му помогне да открие себе си, истинската си същност. Ако го направеше… Господи, ако само малко му помогнеше, той щеше веднага да изпрати телеграма в Денвър и да напише на Девлин да върви по дяволите.
Ако беше сигурен, че Сари го обича, щеше да постъпи така, както го беше посъветвал баща му, както му беше казал и Уилям Пинкертън — щеше да премахне от сърцето си желанието за мъст, омразата и гнева. Заради Сари беше готов да забрави за Майкъл, щеше да отпрати всички тези мисли и чувства в миналото и никога да не им позволи да се върнат отново.