Тя стоеше в ъгъла и потропваше нервно с пръсти. Свиреха цигулки и всички пееха, но Сари си оставаше все така напрегната. Искаше да се отпусне, да се почувства добре, да се повесели и да се наслаждава на приятната вечер. Седмици наред беше чакала този ден, много преди Майкъл да се появи. Беше си представяла как ще танцува с Конър, как ще се облегне на ръцете му, а той ще се усмихва и ще бъдат толкова близо един до друг. Много беше мечтала за тази вечер, но сега всичко беше различно. Нищо от това, което си беше представяла, не се случи. Непрекъснато мислеше за Майкъл. Треската вече беше отминала. Той й обеща, че когато тръгнат за празника в Удроу, ще си отиде. Сари искрено се надяваше да държи на думата си, но това никак не я успокояваше. Не можеше да вярва на Майкъл, защото когато говореше за Конър, в гласа му все още имаше силна омраза. Сари се опасяваше, че той може да предприеме нещо срещу него, въпреки обещанията си да тръгне незабелязано, че ще се опита да отмъсти, че няма да удържи на думата си. Той е убиец, й беше казал Чарлз за Майкъл и това продължаваше да я измъчва, защото знаеше, че е истина.
През последните дни непрекъснато мислеше и за Конър. Искаше да го предупреди, но после отхвърляше тази възможност и тревогата й се засилваше. Имаше лошо предчувствие. Чувство за вина я измъчваше. Ако Конър узнаеше по някакъв начин…
Оставаше й само надеждата, че Майкъл ще удържи на думата си и ще спази обещанието да си тръгне, без някой да разбере, че изобщо е бил там. Беше уморена от напрежение, притеснение и лъжи. Винаги, когато Конър се опитваше да я успокои, че всичко ще бъде наред, тя се чувстваше още по-несигурна. Струваше й се, че той подозира нещо, че едва ли не усеща присъствието на Майкъл в къщата и ще тръгне да го търси. Спомни си разговора им в кухнята предишния ден. Дали се беше престорил, че приема историята й за птиците? Дали й вярваше? Какво щеше да измисли, ако отново я свареше неподготвена за въпросите му? Щеше ли да успява винаги да се измъква от трудните ситуации?
Сари въздъхна дълбоко и се опита да се усмихне на двойката, която мина покрай нея. Така й се искаше да бъде като всички останали. Така й се искаше да може поне малко да бъде щастлива и безгрижна като тях. Да се смее, да танцува, да се весели, да се сгуши в обятията на любимия мъж, да гледа звездите и да си мечтае за бъдещето, да премине под клончето имел, закачено на вратата и да го целуне, за да покаже истинските си чувства, да танцува, докато бузите й пламнат и дъхът й спре, а после да излезе навън в студената зимна нощ и да прошепне всички онези тайни, които трябва само любимият човек да знае, само Конър и никой друг.
Но какви тайни да му сподели, след като те щяха да ги разделят! Можеше ли да му каже всичко? Дали то нямаше да го отдалечи отново от нея? Сари затвори очи. Цялата трепереше. Така искаше Майкъл да си беше отишъл вече.
Вратата зад нея се отвори. Студеният въздух я облъхна и разроши косата й, а толкова се постара да направи кока си, толкова много грижи положи и да сплете панделка във френската си плитка. Беше облякла роклята си на сини райета, която беше преправяла толкова много пъти, но коприната все още пазеше блясъка си. Малка якичка, тънки панделки от дантела, тесен ръкав, бухнала пола — тоалетът й беше скромен, но достатъчно красив. Сари остана много доволна, когато реши да облече точно тази рокля, но сега вече не се чувстваше така. Мислеше си за онзи плат, който беше харесала в магазина. Пред очите й блестяха тъмнозелените линии, преплетени с нежните райета в светли тонове. Искаше да бъде красива и Конър да я забележи, но какъв смисъл имаше… Сега единственото, което я тревожеше, бе бедата, която можеше да навлече на Конър. Надеждата й, че Майкъл вече няма да е вкъщи, когато се приберат, й се стори съвсем напразна. Нямаше бъдеще за Конър и нея. Връщането на Майкъл като че ли беше знак, който още веднъж показа безсмислието на тази нейна мечта. Ако имаше как да промени всичко и да върне времето назад…
— Ето те и теб — каза Конър, навеждайки се към нея толкова близо, че тя усети дъха му в лицето си. — Чакаш ли ме?
Сари го погледна и се опита да се усмихне. Надяваше се, че изглежда добре.
— Толкова много се забави навън. Страхувах се, че вече съвсем си измръзнал.
— Е, не съвсем — отвърна Конър и се усмихна.
Сари се вгледа в лицето му и забеляза сянка от напрежение в очите му. Смехът му беше пресилен, чувстваше се точно като нея — тъжен и напрегнат.