— Не… заради теб. Само ми кажи, че ме обичаш… ако можеш… да ме обичаш…
Сари беше объркана и шокирана. Болката в сърцето й ставаше непоносима.
— Значи, ако те обичам, ти ще оставиш брат ми жив и няма да го преследваш?
Конър кимна, но очите му бяха изпълнени с колебание. Беше объркан.
— Да, ще го направя заради теб!
— Ами после? Трябва ли винаги да живея със страха?
Конър се наведе към нея, помилва я нежно и се вгледа в очите й.
— Сари, любов моя, Майкъл няма значение…
— Но той е убиецът на баща ти, Конър! Как така няма значение?
Сари разбра колко много го измъчи нейният въпрос.
— Кажи ми нещо, Конър — проговори бавно тя, — ако ти отговоря с „не“, ако ти кажа, че не мога да те заобичам отново, това означава ли, че животът на брат ми е в опасност?
— Сари…
— Просто ми отговори! Кажи ми, Конър, моля те!
Ръката му конвулсивно стисна нейната, но в това движение нямаше никаква нежност, то беше чуждо и далечно.
— Ти го каза — той е убиецът на баща ми… — едва произнасяше думите.
— И ти няма да можеш да му простиш?
Внезапно пусна ръката й.
— Не, Господи, не бих могъл! Няма да му простя, но ще се опитам да го преодолея. Ще направя всичко, което е по силите ми, и ще го…
— Никога няма да го забравиш, Конър — каза тъжно Сари. — През цялото време ще мислиш само за това. Тази мисъл винаги ще бъде помежду ни и винаги ще ни отдалечава един от друг, докато ни раздели…
Конър хвана ръката й с толкова нежност и сила, но това никак не я развълнува. Беше й чужд.
— Сари, моля те! Опитай се да ме разбереш! Правя всичко, което мога, за да се обичаме… Сари, Майкъл е убиец… За Бога, Сари…
— Той е мой брат.
Двадесет и първа глава
Пътуването обратно към фермата беше тягостно.
Всички мълчаха. Чуваше се само проскърцването на колелата. От време на време и потропването на копитата нарушаваше тишината. Всичките им приятели ги канеха да останат в града и да им погостуват, но Сари беше непреклонна. Не искаше да се възползва от компанията им, не можеше, това беше свръх силите й. Напрежението и безпокойството не я напускаха нито за миг. Мислеше си за Майкъл и за неговото обещание. Мислеше си за Конър.
Погледна към него крадешком. Седеше приведен, тих и тъжен. Напрежението му витаеше във въздуха около него. Ръката му се докосна до нейната, беше твърда и силна. Устните му бяха стиснати. Изражението на лицето му беше чуждо и далечно.
Не говориха повече. Сари беше влязла вътре и беше отишла при Мириам. Опита се да се разсее с веселото й бърборене, но всъщност въобще не я слушаше. Мислеше за Конър, оглеждаше се навсякъде за него. Доста време измина, докато той се появи отново. Погледна я за миг, но после извърна очи от нея и повече не я погледна през цялата вечер. Когато танците свършиха, той вече беше отишъл до файтона и стоеше от другата страна, навел глава. Гледаше в снега. Не се обърна. Мълчеше. Протегна й ръка, за да се качи и после седна до нея. Конете потеглиха, но той продължаваше да мълчи. Не продумваше нищо, дори на въпросите на Чарлз не отговаряше, само кимаше.
Вече наближаваха фермата. Беше почти полунощ. Отдалече се мержелееха очертанията на къщата. Никъде не се прокрадваше светлина — навсякъде беше тъмно. Сари въздъхва. Искрено се надяваше Майкъл да е изпълнил обещанието си.
— Господи, дано си е отишъл! — прошепна тя на Чарлз.
Той се замисли и бавно отговори:
— Ja — проследявайки с поглед Конър, който вече вървеше към плевнята. — Скарахте ли се с Конър, мила? Той изглежда много натъжен.
Сари извърна глава.
— Не. Отивам да видя дали Майкъл си е отишъл.
Тя тръгна, а Чарлз остана до вратата. Дочу, че чичо й казва нещо, но толкова бързаше, че не му обърна внимание и продължи към малката къщичка. Шалът й се развърза, но тя и това не забеляза, само се молеше Майкъл вече да не е там.
Моля те. Господи, нека Майкъл да си е тръгнал! Моля те, Господи, нека Майкъл да си е тръгнал! Вратата на къщата беше леко открехната. Зад нея не се виждаше нищо — беше тъмно. Сари затвори очи. Надеждата огря сърцето и душата й. Главата й се замая. Отвори вратата широко и извика:
— Майкъл? Майкъл?
Никой не отговори. Беше тихо. Сари пристъпи вътре — нищо не се виждаше и нищо не се чуваше, никакво дишане, никакво движение.
— Майкъл? — извика Сари отново, но името потъна в тъмнината и никой не се обади.
— Благодаря ти. Господи! — прошепна Сари.
— Е, и сега какво?
Сари изтръпна. Тя се обърна и едва не се блъсна в гърдите на брат си.
— Майкъл, нали щеше да си тръгнеш? По дяволите, Майкъл, ти ми обеща, че ще си тръгнеш!