— Тръгвам си, миличка — увери я той. — Ти просто се върна малко по-рано, отколкото очаквах. Тими и Шон вече са тук.
Сари погледна зад него и видя двете сенки, които се плъзнаха по снега. Мъжете водеха три коня и спряха точно до къщата.
— Махай се оттук! Конър е в плевнята! — прошепна тя.
— Видяхме го — просъска Майкъл през зъби. — Копеле!
— Ти ми обеща, Майкъл, обеща ми да си отидеш, преди да се върнем. Тръгвай си, моля те! — говореше Сари и буташе Майкъл навън.
Той само кимна, после изведнъж рязко се обърна и се наведе към сестра си, толкова близо, че тя почувства как трепери.
— Аз… Тръгвам… — той се изкашля, като че ли трябваше да каже нещо много важно, но гласът му пречеше. — Преди да тръгна, искам да ти кажа нещо, малката. Тими и Шон ми донесоха една новина. Те са видели телеграмата от Денвър. Рорк е по петите ми заедно с още няколко агенти, а Тими, Шон и другите… другите преследвачи искат теб. Предупредих ги да не те докосват, но най-добре ще бъде да си намериш пушка и да се научиш как да я използваш, миличка!
Сари се помъчи да остане спокойна. Двамата мъже изчезнаха в мрака. Тя се обърна към брат си и каза тихо:
— Знам как да използвам оръжие, не се тревожи.
— Добре — Майкъл пое дълбоко въздух, пристъпи към вратата, но после се върна отново. — Ще направя, каквото мога, Сари. Обичам те, сестричке. Не искам да те видя мъртва.
Сари кимна.
— Знам, че ще се опиташ.
— Да, ще опитам.
Майкъл целуна Сари по челото и тя усети топлината на устните му. След това той се обърна и тръгна към двамата мъже, които го чакаха в мрака. Качиха се на конете. Сари погледна към плевнята. Там цареше тишина.
Дочу тихия смях на мъжете. После някой каза да тръгват. Сари изтича напред и се закова на място. Като че ли някой я наблюдаваше. Беше Тими. Ужас я обхвана и тя се разтрепери.
— Махай се оттук! Тръгвай веднага!
Тогава се чу прещракване като при зареждане на пушка. Усети, че някой я хваща за ръката.
— Добра среща, Майкъл Дойл.
Гласът имаше същия ирландски акцент, който беше чувала там, в Тамагуа. Гласът на Джейми О’Брайън. Дулото на пушката му опираше в гърба на брат й.
— Толкова отдавна не сме се виждали. Много отдавна. Не искаш ли да си поговорим малко?
Сари седеше до Конър и цялата трепереше. Той хвана ръката й и пръстите му се вкопчиха в нея. Не го интересуваше дали я боли. Единственото, което го интересуваше в момента, бе, че Сари го беше излъгала за брат си. Беше го лъгала през цялото време, а той, глупакът, й беше повярвал. Тази мисъл направо го влудяваше. Как можеше да е толкова сляп!
Конър стискаше пушката в другата си ръка и чакаше Дойл да се обърне към него. Толкова ядосан и разгневен беше, че ръката му трепереше.
— Добре, добре — произнесе бавно Майкъл. Гласът му остана спокоен и по нищо не личеше, че е изненадан. — Много ми е приятно, че се присъединяваш към нас, Рорк. Можеш да се сбогуваш с малката ми сестричка.
— Ти и аз имаме нещо за довършване.
— О, така ли? Нямам нищо против.
Майкъл кимна на останалите. Конър видя Тими Бойд и Шон О’Малъри. Пусна ръката на Сари и леко я побутна напред.
— Скрий се вътре!
Сари се обърна към него и Конър видя в очите й страх, ужас и още нещо, което го обнадежди — съжаление. Да, Сари съжаляваше за нещо.
— Конър, Конър — припряно извика Сари, — има нещо, което не знаеш…
— Без съмнение много неща не знам, но сега е по-добре да влезеш вътре!
Сари погледна отчаяно към брат си.
— Майкъл?
— Направи, каквото ти казва човекът, момиче! Тук няма да бъдеш в безопасност.
— Никъде не отивам! — отсече Сари, сложи ръце на кръста си и вирна глава предизвикателно — беше готова дори да се бие. — Можете да си кажете, каквото имате, но аз няма да мръдна оттук! — повтори тя.
— Твърдоглавка!
Майкъл не я обиди, а тъкмо обратното — стана й приятно както в добрите времена, когато бяха малки.
— Не ставай глупава, Сари — не се стърпя Конър.
— Не съм глупава! Хайде, говорете! — извика тя, без да помръдва от мястото си.
В думите й имаше толкова упоритост, че Конър се запита защо всъщност се разправяше с нея. Щом иска да стои, нека стои. Щом беше достатъчно смела, за да го излъже, значи има достатъчно смелост и да се защитава сама. Конър се обърна към Майкъл. Останалите двама бяха все още на конете, които нервно риеха с копита в снега. Майкъл обаче беше спокоен. Дори не трепваше.
— Толкова отдавна не съм имал удоволствието да те видя — засмя се той. — Отдавна те търся. С нетърпение очаквах нашата среща.
— Аз пък очаквам с нетърпение да те убия — отвърна Конър.