Конър се почувства, като че ли Сари го беше пробола с нож право в сърцето, но това не му попречи да изкрещи:
— Върви по дяволите!
Тя застина на място. Беше само на две крачки от него, а като че ли той беше отлетял на края на света. Не, това не беше Конър! Тя не познаваше този човек!
— Ти върви по дяволите — отвърна тъжно Сари. Обърна се и тръгна към къщичката. Миналото остана зад нея.
Конър тръгна за Денвър на другата сутрин. Качи се на влака, седна на твърдата скамейка и се загледа през прозореца. Пред очите му равнината се стелеше гола, пуста, черна и безжизнена. Небето сивееше. Чуваше се само тракането на колелата и звукът като че ли засядаше в гърлото му. В далечината се мярна малка къщичка — самотна, изоставена. Една жена стоеше отпред и помаха с кърпата си. Сърцето му се сви от болка. Чувството беше непоносимо.
Конър отмести поглед от прозореца и се опита да се настани по-удобно. Беше му студено. Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Нито прахът и мръсотията във вагона, нито ужасната миризма на пот, нито непрекъснатото плюене по пода, нито шумът от разговорите, нито неприятното мляскане на двойката до него. Единственото, което имаше значение, бе омразата и ненавистта към самия себе си. Знаеше, че така ще стане, усещаше го. Това чувство беше в него, когато баща му почина. То бе почти толкова силно, колкото непоносимото чувство на загуба, страх, ужас и неизбежна самота. То беше в него, когато си тръгна от Тамагуа и изостави Сари — беше я целунал нежно за сбогом, беше й обещал, че ще се върне на другия ден, въпреки че знаеше истината. Сега същото това чувство се беше върнало.
Сега обаче беше още по-тежко. Защо повярва, че всичко може да се промени? Защо беше повярвал в бъдещето?
Само за миг беше повярвал в бъдещето, когато вида сенките на тримата мъже и Сари там, в тъмнината до къщичката, тогава надеждата просветна в сърцето му. Дори не му дойде наум, че тя може да го е излъгала, че може да го е предала. Помисли си, че Сари е в беда и има нужда от неговата помощ, че тримата мъже искат да я убият. Но когато се промъкна покрай стената и застана до тях, разбра и надеждата умря. Тогава дойде гневът — силен и непоносим. Защо не го беше разбрал по-рано? Трябваше да прозре лъжата! Дълбоко в себе си той знаеше, че огънят на отмъщението винаги ще изгаря душата му и единствено пролятата кръв може да го потуши. Мислеше си, че любовта е достатъчно силна, за да помете всичко останало, но не се оказа така. Сари беше права! Сари винаги беше права и думите й отново зазвучаха в ушите му: „Знаеш ли как да обичаш, Конър? Знаеш ли какво е любов? Изпитвал ли си някога това чувство?“ Дали въобще беше способен да обича? През всичките тези години единствените негови спътници бяха лъжата и предателството. Не се доверяваше на никого, дори на себе си. Любовта е непостоянна, променлива. Пали се лесно и лесно загасва — достатъчна е една-единствена дума. Той познаваше няколко семейства, за които любовта бе земна, силна и осезаема — те живееха заедно и не се разделяха дори и при най-големите трудности, преодоляваха заедно трагедиите, заедно се отърсваха от всичко нечисто и грозно, заедно преживяваха радостите. Винаги им беше завиждал, но тайничко се беше надявал и той да успее като тях да открие любовта. Смешно и жалко! Можеше ли да продължава да живее с тези надежди и мечти?
Лицето на Сари изплува пред очите му — черната коса, искрящите очи, нежните черти. Болката отново сви сърцето му. После си спомни за Майкъл и злобния му смях. Болката изчезна.
Не, това не беше любов, само сляпо увлечение, илюзия, родена в една снежна буря.
Двадесет и втора глава
Конър пристъпваше бавно с ръце, пъхнати в джобовете. Беше се сгушил в яката си. От ресторантите и клубовете, покрай които минаваше, се носеше глъч. Кучешки лай и тропот на коне отекваше в нощта.
Той не забелязваше нищо — нито порутените сгради, нито тъмните сенки, които се плъзгаха по неравните камъни и изчезваха под бледата светлина на газените лампи. Някога тези места му бяха приятни. Познаваше всяко ъгълче на Денвър. Обичаше да върви по тъмните улици, това го успокояваше. Всичко си беше постарому — и ресторантите, и клубовете, и публичните домове. Но сега му бяха чужди.
Липсваше му тишината на равнината, липсваше му вятърът, който свири в комина, липсваше му тъмнината, в която можеше да се отпусне и да се наслаждава на звездите, без да се чувства самотен и изоставен.
Това го изненада, свари го неподготвен и Конър сбърчи вежди. Опита се да се концентрира. Загледа се в ярките светлини по Блейк стрийт. Беше стигнал сградата, която търсеше — грозна и неугледна, с надпис „Корал“. Този клуб беше най-известната бърлога на комарджии в цял Денвър. Нямаше съмнение, че Питър Девлин е отседнал точно тук. Само на такова място двамата можеха да разговарят спокойно, без да се страхуват, че някой ще ги подслушва.