— Наранили са те!
— Не пали лампата! Още не! Не и преди да сме сигурни, че са си отишли — гласът му изведнъж стана по-твърд.
— О, чичо, толкова съжалявам! Прости ми!
— Ти нямаш никаква вина.
— Не, аз съм виновна — тъжно каза Сари. — Те търсеха мен, а не теб. Мислех си, че тук съм на сигурно място.
Чарлз само кимна. Сари погледна към счупения прозорец. Луната летеше толкова бързо, че за миг изчезна зад облаците, а после отново се появи. Стъклата по пода проблеснаха. Приличаха на многобройни пъстроцветни камъчета в тъмната нощ, облъхвана от студения вятър.
— Не мога да остана повече тук при теб. Това, че не ме откриха сега, не означава, че няма да се върнат утре. Не мога да излагам живота ти на смъртна опасност! Нямам това право, чичо!
— Това аз трябва да реша!
Чарлз дишаше все по-трудно и това още повече разтревожи Сари.
— Не, не мога да ти позволя да направиш това!
— Има още нещо!
— Какво?
Сари знаеше какво щеше да й каже. Имаше странното усещане, че вижда и чувства всичко, което изпитваше чичо й. Безпомощността му я плашеше и натъжаваше. Гласът му вече едва се чуваше.
— Какво трябва да направя?
Чарлз повдигна глава и въпреки че очите му не се виждаха, Сари усещаше погледа им върху себе си. Като че ли беше в клетка и нещо я душеше.
— Трябва да го помолиш да остане, мила, аз няма да мога да те защитя. Имаме нужда от Конър Рорк тук и сега. Нямаме избор.
Сари се скова от ужас. Пръстите й се вледениха. Той хвана ръцете й и ги привлече към себе си.
Луната беше ярка, светла, смразяваща. Конър яздеше бавно. Студът сковаваше движенията му. Не бързаше. Имаше достатъчно време да стигне до къщата. Скоро утрото щеше да настъпи. Предпочиташе да изтърпи гнева и яростта на Сари, отколкото да прекара още една нощ на открито. Нямаше причина да бърза. Мъжете, които беше наел, се оказаха доста добри. Беше им платено да следват Конър и да изпълняват всяка негова заповед. Първата им задача бе да изплашат до смърт Сари и Чарлз. Не трябваше да ги нараняват, само да ги изплашат. Това щеше да е достатъчно да се появи пред тях като герой.
Конър стисна зъби. Идеята му не беше от най-добрите, но нямаше друг начин да принуди Сари и чичо й да му позволят да остане в тяхната къща. Трябваше да ги изплаши. Целта оправдава средствата. А по последни сведения Майкъл се бе насочил на Запад и Конър бе абсолютно сигурен, че ще се отбие да види сестра си.
Конър се намръщи. Трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Ами ако Сари подозираше, че лъже? Ако се беше досетила, че нападението е по негова идея? Не искаше и да си помисли дори какво щеше да прави тогава, как щеше да гледа на него и как щеше да се чувства. Искаше му се това да не го притеснява и да не бъде от значение за него поне засега. Ако Сари бъде наранена, то това ще е само по нейна вина. Отмъщението е неизбежно.
Черни облаци преминаха през луната и за миг стана отново тъмно. Конър присви очи, за да вижда по-добре. Знаеше, че вече е близо. Във въздуха се носеше миризма на пушек. Беше съвсем близо. Никъде не се виждаха светлини, но се надяваше скоро да му предложат чаша горещо кафе. Нямаше да откаже това удоволствие.
Изведнъж видя някаква сянка да се плъзва под ярката луна. Конър пришпори коня в галоп. Пред него изникна счупеният прозорец и висящата входна врата, която проскърцваше от вятъра.
— Сари? — извика той, а конят се изправи на задните си крака — нещо го беше изплашило. Конър се вгледа в мрака, но не забеляза никакво движение. По дяволите, беше им казал само да ги сплашат, а не да рушат и без това оскъдното им имущество. По план те трябваше да обиколят фермата няколко пъти и да стрелят във въздуха. Гняв и ярост се надигаха в душата му. Щеше да си поговори за това с тях по-късно.
Отнякъде долетя изстрел. Конър не виждаше никого. Конят отново се изправи на задните си крака и той не успя да се задържи, докато животното риташе във въздуха. Толкова силно се строполи на земята, че дъхът му секна. Беше замаян, но успя да се претърколи, за да избяга от копитата на коня, които бяха точно над него. Тогава усети дулото на револвер. Някой го опря в гърба му.
Конър се опита да напипа пушката си, която беше скрита под палтото му. После се изви и опита да извади поне пистолета си. Точно тогава чу гласа й:
— Не мърдай!
Видя ботуши и пола. Спокойствието докосна всеки негов нерв, въпреки че дулото все още бе опряно в гърба му.
— Сари?
Но вместо отговор оръжието се заби още по-силно в ребрата му.