Сари остана сама в студа и тъмнината. Навън вятърът виеше. Ръцете й бяха целите в кръв. Кръвта на чичо й… Вече го нямаше… Чарлз си отиде и я остави съвсем сама…
Двадесет и трета глава
Конър яздеше право към къщичката, целият мокър и уморен. Ужасът сковаваше душата му. Бързаше, но когато видя, че никой не се мярка по двора и фермата е съвсем тиха, разбра, че е закъснял. Скочи от коня и се спусна към къщата. Едва не се спъна в прага вратата зееше. Страхът отново го обзе.
— Сари! — извика той и се закова на място.
Сари стоеше вътре, вперила поглед в неизвестността. В ръцете си държеше чаша с кафе. Очите й — мъртви, празни, безизразни.
Беше закъснял.
— Какво се случи, Сари? — попита тихо той.
Сари погледна към него, но като че ли въобще не го видя. Не се изненада, не го попита защо се е върнал, само кимна. Конър се обърна и видя трупа.
— Господи! О, Господи! — извика той и отстъпи назад.
Чарлз! Мъртъв! Лежеше проснат на пода, със застинало лице, затворени очи, леко отпусната уста. Изглеждаше като всички мъртъвци, но положението на тялото му беше неестествено. Конър стоеше, без да може да каже нещо, като че ли не вярваше на очите си. Защо точно Чарлз? Защо? Отново почувства онази разкъсваща сърцето болка, тъгата от загубата и мъката от безпомощността. Същото беше усетил, когато баща му умираше.
— Как… Как се случи?
— Майкъл беше тук — каза Сари с безжизнен глас. — С Тими и Шон. Търсеха тебе. Onkle се опита да ги спре с пушката, простреля Майкъл в ръката и… той го уби.
В думите й имаше толкова много болка. Конър почувства вина, която го задуши. Трябваше да бъде тук! Трябваше да го предотврати!
Погледна Сари. Тя стоеше тиха и безмълвна. Искаше да я прегърне, но знаеше, че тя няма да му позволи, още по-лошо щеше да бъде, ако го отблъсне — това би му причинило непоносима мъка. Затова остана просто така, загледан в нея.
Чарлз беше мъртъв и тази земя, която той толкова много обичаше и за която се грижеше с толкова любов, нямаше да бъде докосвана от него никога повече! Колко крехък е животът! Как внезапно може да бъде отнет! Конър затвори очи. Беше уморен до смърт от саможертви, от лъжи, от предателства.
— Къде е Майкъл сега?
Сари вдигна глава и го погледна така, като че ли току-що я беше ударил.
— Майкъл? Господи, това ли е единственото нещо, което те интересува? Тук има убит човек, човек, който винаги е бил честен и добър, а ти мислиш единствено за твоето проклето отмъщение! — Сари тресна чашата и тя се счупи в ръба на масата. Кафето се застича по пода. — Ти и твоята проклета работа! Не виждаш ли какво ми причини!
Конър беше отчаян и безсилен.
— Сари, никога не съм и предполагал дори, че ще стане така!
— Разбира се, че не си — отвърна саркастично тя, но думите й се удавиха в сълзи. — Ти си знаел! Знаел си, че ще се върнат и въпреки това си тръгна! Така ли ни защити! Просто реши, че те лъжа и нищо друго нямаше значение за тебе! Означавам ли изобщо нещо за теб, кажи ми? Означаваше ли чичо нещо за теб?
— Сари…
— Всичко, което се случи в Тамагуа, сега се повтаря, не виждаш ли?
Всяка нейна дума му причиняваше болка. Слушаше я, без да може да й каже нищо — беше си заслужил всеки един неин упрек. Господи, защо трябваше да си тръгва.
— Що за човек си ти, Конър Рорк? Има смелостта да си тръгнеш точно когато най-много имах нужда от теб! Защо? — тя посочи към чичо си. Ръцете й трепереха. Погледни! Той е мъртъв, и то по твоя вина! Доволен ли си сега?
Конър мълчеше. Тишината още повече я потресе. Той се приближи към нея и я помилва. Кожата й беше студена, ледено студена и мокра от сълзи. Сари се отдръпна.
— Не ме докосвай! Прекалено късно се сети! Не те желая повече! Вече не мога да ти простя, нито на теб, нито на Майкъл! Върви си! Тръгвай!
— Не, няма да си тръгна! Този път не! Оставам тук!
— Не разбираш ли! Не виждаш ли? Вече е прекалено късно! — гласът й затрепери. — Прекалено късно е, Конър!
Сърцето му се разкъсваше от болка. Колко тъжна и самотна беше Сари! Спомни си за онази жена, която стоеше насред полето сама и махаше на влака. Защо беше направил толкова много грешки? По дяволите, защо?
Нещо стягаше гърдите му. Сари бе все така бледа и продължаваше да трепери. Искаше да й помогне да преодолее мъката и тъгата. Господи, как можеше да направи това! Как да я убеди, че трябва да остане тук, при нея. Дали нямаше да предизвика само нейното негодувание и омраза? Защо трябваше отново да преживява всичко? Защо трябваше винаги да има нещо, което да им пречи да бъдат добри един към друг? Знаеше, че трябва да открие Майкъл. Трябваше веднъж завинаги да приключи с него. Не искаше той отново да застане между него и Сари, не искаше да преживява отново цялата тази болка и тъга, не искаше да бъде сам.