— Ще погреба Чарлз и тогава ще тръгна — каза тихо Конър. — Ще си тръгна, но няма да е за добро, Сари! Няма да е за добро!
Цял ден копа гроба на Чарлз. Лопатата се огъваше и отскачаше от измръзналата земя. Копаеше сантиметър по сантиметър. Потта се стичаше по челото му. Гробът трябваше да бъде достатъчно дълбок, за да не бъде изровен от мародери, и Конър реши, че колкото и усилия да му коства това, той ще го направи — след като не можа да защити Чарлз приживе, поне сега трябваше да му осигури покой. Усещаше, че Сари стои зад него. Нищо не казваше, само го гледаше как копае. Понякога той се обръщаше да я погледне — очите й бяха тъмни, пълни с тъга и сълзи.
Когато свърши, слънцето вече залязваше. Сари беше приготвила тялото на Чарлз — беше го измила и преоблякла. Приличаше на заспал — лицето му беше спокойно. Конър си спомни колко пъти точно това спокойствие му беше помагало в трудности и беди. Чарлз Доналдсън беше щастлив човек, доволен от съдбата си. Беше познал и любовта, и болката, и щастието, и тъгата. Конър дори усети, че малко му завижда. Сигурно се заблуждаваше, че животът на Чарлз не е бил толкова мъчителен, колкото неговия, но му се искаше да е така. Като че ли животът се даваше на онези, които можеха да изкупят вината и несигурността.
Сари беше коленичила до гроба. Косата й се стелеше по гърба, а пръстите й бяха свити от болка. Искаше да й помогне! Искаше тя да му прости!
Сари стана и се обърна. Конър затвори очи и прошепна:
— Обичаме те! Почивай в мир!
Думите му се понесоха над полето на крилете на вятъра.
Благодаря ти, че погреба Чарлз — промърмори Сари. После се обърна и тръгна към къщата. Конър я последва, загледан в бавните й, неуверени стъпки.
— Аз тръгвам, Сари! — с мъка произнасяше всяка дума. — Не се тревожи. Майкъл няма да те безпокои повече.
— Защо? Защото ще го убиеш? — Сари въздъхна и продължи: — Какъв герой си ти! Махай се от земята ми!
Конър остави лопатата до стената.
— Отивам да го открия. Време е да изясним всичко. Не бива повече да отлагам. Не го правя заради мен, а заради теб, Сари!
— Аз не искам да правиш нищо заради мен. Не искам да си отмъщаваш за моя сметка. Направи го заради себе си, но не ме лъжи повече. Престани да лъжеш! Това, което си решил да направиш, не е нито заради мен, нито за мое добро — ти си толкова лош, колкото и той. Ти и твоят закон — „око за око“! — тя се изсмя гневно. — Махай се оттук!
— Не ми казвай повече тези думи! Никога!
Сари замълча.
Конър не дочака да види какво ще стане, знаеше, че е прекалено изтормозена от всичко, което се беше случило, и едва ли осъзнаваше какво говори. Но вътре в душата си той все още жадуваше да чуе молбата й да остане и да не заминава.
Конър отиде до коня си, бавно се качи, но не се стърпя и се обърна към нея. Сари стоеше, без да продумва, й чакаше.
— Обичам те, Сари! — прошепна той. — Ще се върна, без значение дали ме искаш, или не.
Сари тръгна към плевнята. Трябваше да се погрижи за животните. Но щом влезе, се спря и се облегна на стената. Зарови лице в ръцете си и притисна очите си, но сълзите й рукнаха. Животът продължаваше, фермата си беше на мястото, времето си течеше, но Onkle вече го нямаше…
Трябваше да нахрани животните, да издои кравите. Никога досега не се беше замисляла колко много неща ще трябва да върши, никога досега работата не й тежеше, но вече беше сама и никой нямаше да й помага. Поне нямаше да мисли непрекъснато за Майкъл, да чува изстрела, който отне живота на чичо й, и да си спомня онзи ужасен миг, когато той издъхна. Не трябваше да си спомня това! Не трябваше да си спомня и за Конър! Искаше да се събуди и всичко случило се да бъде сън. Очакваше да чуе стъпките на Чарлз и гласа му…
Сърцето й се сви от мъка. Сложи ръце на ушите си, за да заглуши воя на вятъра. Всеки шум й причиняваше болка.
Всичко това се случи заради Майкъл и Конър — заради тяхната сляпа, глупава омраза, заради отмъщението, което изгаряше душите им и ги правеше неспособни да бъдат добри. Сари погледна кравата, която пристъпваше покрай нея. Ведрото вече беше пълно догоре с мляко. От миризмата му й прилоша. Видя отново как Чарлз пада, повален от куршума на Майкъл, и разлива млякото на пода, то се смесва с кръвта му и покрива цялата стая…
Сари бутна столчето и се изправи. Загледа се в тавана. Там, в горната част, беше „стаята“ на Конър. Гневът отново обзе душата й, но успя да се овладее. Хвана полата си и се качи горе по стълбата. Навсякъде се усещаше присъствието на Конър. Дори миризмата беше като неговата — едва доловимо ухание на мускус, примесено със свеж мирис на кожа. Сърцето й отново се сви и сълзите й потекоха. Изтри гневно бузите си с опакото на ръката. Защо, по дяволите, трябваше да тъгува за него? Проклета да е, ако отново закопнее за ласките и за нежните му думи! Тя пристъпи напред, строполи се върху одеялото, където още повече се усещаше присъствието на Конър, и се разрида: