Едва сега разбра защо беше толкова силно желанието му за отмъщение. Когато някой, когото силно обичаш, си отиде по глупав и безсмислен начин… тази загуба предизвиква само и единствено гняв — един вид тъга, чрез която никога не се разделяш с човека, който ти липсва. И Сари го почувства, след като загуби Чарлз — той все още беше част от нея, защото гневът не й позволяваше да го забрави. Желанието за отмъщение беше просто другото име на гнева.
Колко много си приличаха тя и Конър! И двамата се вкопчваха в нещо силно и здраво, за да не му позволят да си отиде от тях. И двамата изпитваха силен гняв, защото се страхуваха от тъгата и мъката. И двамата се ужасяваха от мисълта да бъдат сами.
И въпреки това и двамата…
Отвън се чу тропот. Сари изтръпна. Помисли си, че той се връща, но после чу някой да подвиква на конете — не беше неговият глас.
— Сари! Чарлз! В къщи ли сте?
Беше Мириам. Сари избърса сълзите си и пъхна снимката обратно в портмонето, а него остави в чантата. Побърза да излезе от плевнята.
Мириам вече пресичаше двора, когато Сари се показа на вратата. Тя държеше голяма кутия, здраво привързана с панделка, бузите и носът й бяха зачервени от студа. Зад нея Джон бавно слизаше от файтона.
— А, ето къде сте били — каза Мириам и се втурна към нея.
Полата й шумолеше, косата й беше спусната около лицето и се развяваше.
— Мислех, че ще останете в града няколко дни след празненството, но Айда Ландърс ми каза, че веднага сте си тръгнали за вкъщи.
Сари се опита да се усмихне, но не успя.
— Да… ами… да бяхме останали…
— Разбира си! Толкова дълго пътуване късно през нощта…
— Мириам…
— И в тоя студ! Ами виелицата? Ако малко бяхте закъснели, щеше да ви погълне. — Тя връчи кутията на Сари. — Одра ви изпраща това. Каза да я извиня, че не е успяла да го свърши за празненството.
— Мириам…
Джон Греъм се приближи и докато махаше ръкавиците си, попита:
— Къде е Чарлз?
Сари отмести кутията настрани и тихо отговори:
— Той си отиде.
— Как така си отиде? — учуди се Мириам. — Имаш предвид, че е отишъл в града?
— Не знам как да ви кажа — изрече бавно Сари, после пое въздух и продължи: — Ние… ние имахме… малък инцидент тук.
Мириам онемя, а Джон смръщи вежди.
— Инцидент? Какъв инцидент?
— Onkle е мъртъв — каза само Сари.
Мириам пребледня.
Джон остана като закован.
— Мъртъв… — едва успя да изрече думата Мириам. Но… но нали току-що го видяхме да танцува? Нали беше при нас! Той толкова се смя!
— Стана вчера — отвърна Сари. — Почистваше пушката си и… вътре имаше патрон. — Сари преглътна. Лъжата й тежеше. — Погребахме го тази сутрин.
— Господи! — изхълца Джон.
— О, Господи! О, Господи! — изхлипа Мириам и се разплака. Обърна се и зарови лицето си в гърдите на съпруга си. Той пребледня, очите му се разшириха и от тях бликнаха сълзи. Прегърна жена си и я притисна до себе си. Това още повече разстрои Сари. Сърцето й се сви от болка. Отново почувства самотата като огромен черен облак.
— Съжалявам! — промълви Джон. — Аз… не знам какво да кажа. Такъв добър човек беше…
— Да… — проплака Мириам. — Чудесен човек…
Сари посочи с очи гроба.
— Ако искате, можем да отидем при него.
Джон само кимна. Последваха я мълчаливо. Когато се спряха, Сари се наведе и махна сухата трева, която вятърът беше донесъл отнякъде. Мразеше тази гледка! Мразеше този гроб! Тя никога повече нямаше да види лицето на Чарлз. Никога нямаше да чуе гласа му и неговото „мила“. Мразеше тази безпомощност.
Тримата стояха до гроба. Сари чуваше шепота на Джон, който се молеше. Мириам мълвеше нещо толкова тъжно, че гласът й ставаше все по-плачевен. Сари почувства как гневът я напуска. Камъните си бяха просто камъни, пръстта — пръст, а чичо й… той беше някъде другаде.
— Страхувам се, че Раят не съществува — промълви Сари.
Мириам взе ръката й и нежно я погали.
— Ако съществува, Сари, Чарлз със сигурност е там… и в сърцата на тези, които го обичат.
В сърцата на тези, които го обичат… Но не и тук. Сари се молеше да е при Бърджис. Раят не би означавал нищо, ако я нямаше Бърджис — нито светли облаци, нито златна светлина, нито херувими, нито ангели с крила. Чичо и би бил щастлив дори и в ада, стига Бърджис да бъде при него и да го очаква.
Сари се обърна към приятелите си.
— Мисля, че… Имате ли нещо против…
— Разбира се, че ще останем — отвърна Мириам импулсивно. — Толкова, колкото искаш. Няма да те оставим сама.
— Признавам, че много бих искала да сте при мен. Да ви предложа ли кафе?