— Вие ли сте Сари Травърс? — попита единият от тях.
Сари вдигна глава.
— Кой иска да знае?
— Тя е мисис Травърс, Робъртс — отговори вместо нея другият мъж. Той вдигна шапка, изтупа я и се изправи пред нея.
— Мадам, аз съм Питър Девлин. Мисля, че сме се срещали и преди.
Сари се вгледа в него. Сиво-черната му, лошо подстригана коса и кръглото лице говореха за занемареност.
— Наистина ли? Не си спомням.
— В Пенсилвания… — отвърна мъжът.
Сари отново се разтрепери.
— Ще трябва да ми простите, но не си спомням всичките… приятелите на Майкъл…
Другият мъж се разсмя и весело погледна към този, който се представи за Питър Девлин.
— Е, момиче, тогава въобще няма да си спомниш за нас. Ние не сме от бандата на Моли Магуайърс.
Той също свали шапката си — лицето му беше с правилни черти, очите искряха, веждите бяха гъсти и извити.
— Аз съм Пади Робъртс, служител от агенцията на Пинкертън в Чикаго. Мистър Девлин работи за същата агенция, но в Денвър.
Значи бяха агенти на Пинкертън. Сари се успокои.
— Работите за Пинкертън? И какво искате от мен?
— Търсим Конър Рорк.
Сари поклати глава.
— Той не е тук.
Девлин беше много изненадан.
— Но аз знам, че ще бъде тук. Така се уговорихме.
— Е да, но го няма — отвърна Сари и се обърна към къщата. — Бихте ли ме извинили, имам гости.
Девлин пристъпи напред и препречи пътя й.
— Мис Травърс, много е важно да узнаем къде е Рорк. Имаме заповед да го открием.
— Питате неподходящия човек — отвърна Сари. — Той замина преди няколко часа, но не знам къде. Не ми каза.
— Ами тогава… — каза другият мъж, който имаше силен ирландски акцент. — Тогава бихте ли ни казали поне къде е брат ви?
Сари въздъхна.
— Надявам се, че вече е отишъл… в ада.
— Мисис Травърс…
Тя погледна Питър Девлин.
— Не зная къде е брат ми, мистър Девлин.
— Разбира се, нямате никаква причина да ни помагате. Знаем, че е така, но…
Сари се обърна към мъжа с ирландския акцент. Изведнъж почувства съжаление към него заради неудобството, в което го беше поставила.
— Нямам причина да не ви помагам. Брат ми и аз сме… не сме близки. Той беше тук преди два дни, но си замина. Бих се изненадала, ако се появи отново.
— Ами Конър?
— Замина тази сутрин. Не зная къде. Може би в Удроу. Това е най-близкият град.
— Благодаря ви, мисис Травърс — каза Пади Робъртс и кимна учтиво. — Много ни помогнахте.
Сари се усмихна леко.
— Не мога да ви помогна за съжаление, мистър Робъртс. Но… бих искала да ми направите една услуга… ако може.
Пади Робъртс кимна в знак на съгласие.
— Разбира се, стига да е по силите ни. Ще направим, каквото можем.
Сари пое дълбоко въздух, огледа равнината и след това се обърна към тях.
— Когато откриете Конър Рорк… бихте ли… бихте ли му предали… да се върне? Има… Има нещо, което… Което трябва да му кажа.
Пади Робъртс се усмихна приятелски и каза:
— Разбира се! Света Дево, разбира се, че ще му кажем. Ще направим всичко възможно да го открием и да му предадем думите ви.
Сари се усмихна с благодарност. Обърна се и тръгна към къщата.
— Почакай, момиче! — извика Робъртс и леко я докосна по рамото. — Има ли нещо, което можем да направим за теб сега?
— Не, мистър Робъртс — увери го тя. — Няма нищо. Всичко е наред, не се безпокойте.
Конят дишаше тежко, беше преуморен. Хълбоците му бяха сковани и на Конър му костваше доста усилия, за да може да го управлява. Той се наведе към животното, погали го по твърдите мускули и го огледа — беше целият в сняг. Почти стигаше. Не го интересуваше дали Дойл и неговите копои го чуват. Беше време да се срещне с него очи в очи. Беше време за разплата.
Беше тръгнал рано тази сутрин. Беше отчаян, когато напусна къщата, но сега ясно осъзнаваше, че трябва да приключи с бандата завинаги. Тръгна направо за Удроу. Разпитваше всеки срещнат, докато най-после улучи вярната посока. Дойл въобще не беше прикрил следите си. Конър реши, че нарочно е направил така, за да може да го открие по-бързо. Дали не беше капан? Убийците на Моли също бяха разбрали, че е крайно време да приключат тази толкова продължителна битка. Единият от тях трябваше да умре.
Снегът отново заваля и вече няколко часа яздеше, обвит в бяла пелена. Ръцете му едва държаха поводите, очите му бяха пелите в скреж. Но той не обръщаше внимание на това. Единственото, което го интересуваше, бе Дойл.
Трябваше да сложи край на този ад — ако не успее, за него и Сари нямаше бъдеще. Не искаше повече да живее в страх. Искаше да живее като всеки нормален човек. Искаше да има семейство. Искаше Сари да е до него. Искаше да има малки тъмнокоси момиченца, които да приличат на майка си, и малки момчета, които да се радват на живота и да не се страхуват от самотата. Най-много искаше жената, за която мислеше непрекъснато през последните дни и нощи, онази, която беше видял за първи път преди цели три години на едно коледно празненство.