Затвори очи. Ледените иглички продължаваха да нараняват лицето му. Ако приключеше с Майкъл Дойл, щеше да направи всичко възможно, за да се научи да подчинява тази забравена от бога земя и да стане земеделец, да направи така, че да бъде щастлив. Спомни си Сари. Тиха, безмълвна, загледана в далечината, а вятърът развява косите й… Не, Господ не беше забравил Колорадо! Там беше раят! Там, в равнината, в онази земя, която Конър толкова много мразеше тогава, а сега толкова много обичаше.
Той погледна небето и спря коня до брега на Кайова Крийк. Трябваше да има наблизо малка къща, поне така му беше обяснил Кланси. Стана напрегнат и нервен. Изтупа снега от дрехите си и извади пистолета. Оръжието още повече вледени ръката му, но така се чувстваше по-сигурен. Потупа коня си и той потегли по заледената пътека. След миг вече виждаше слаба светлина в далечината. Усети миризмата на пушек, после забеляза и комина. Пришпори коня, но след това го успокои. Вече наближаваше и ужасът обзе душата му отново. Майкъл Дойл беше брат на Сари! Но беше и убиец. Това Конър не можеше да забрави.
Слезе бавно от коня и тръгна с уверени стъпки към къщата. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. Ръката му конвулсивно стисна пистолета. Беше вече готов да стреля, когато Майкъл Дойл се показа на прага. На едната си ръка носеше дебела превръзка. Кръв не се виждаше. Зад него се чуваха гласове, някаква сянка се раздвижи и Конър видя Тими и Шон. Значи все пак Майкъл не беше сам. Конър затаи дъх.
— Е? — подвикна Майкъл и се разсмя нервно. Дръпна силно от пурата, която беше в устата му, и я изплю в снега. — Виждам, че си дошъл при мен, Джейми. Отдавна чакам този миг.
— Не съм Джейми. Знаеш го много добре. Не си сам?
Майкъл отново се разсмя нервно.
— Както виждаш, не съм — те никога няма да ме изоставят.
— Мислех те за мъж, който държи на думата си!
Лицето на Майкъл помръкна.
— Дойде време всеки честен мъж да се погрижи за враговете си. Другото не е от значение — каза Майкъл и се изплю пак върху снега. — Колко смешно — точно ти да ми говориш за чест и достойнство, след като предаде всички онези, които наричаше свои приятели! А какво направи със сестра ми? Никой не трябва да държи на думата си, когато става въпрос за теб, Рорк! Ти не заслужаваш такава чест!
— Някога бях един от вас — припомни му Конър. — Мисля, че това е достатъчно, за да ме пратиш в ада.
Тими пристъпи напред и се показа зад Майкъл. Оръжието му проблясваше на слабата светлина. Майкъл го избута назад и извика:
— Не се меси, Тими! Той е мой! Мой! Разбра ли?
Майкъл пристъпи към него и едва тогава Конър видя ножа в ръката му.
— Няма да останеш жив и да продължаваш да богохулстваш! Вече си пътник за ада! Да не мислиш, че раят ще се отвори за теб?
Конър нямаше време да осъзнае какво прави Майкъл. Той се наведе рязко към него и го притисна в гърдите. Пистолетът се изхлузи от ръката му и падна в снега. Майкъл се хвърли върху него и го притисна към земята.
— Обещах на всички, че ще направя така, че да се къпеш в собствената си кръв, Рорк! — крещеше Майкъл в лицето му. — Времето за разплата дойде!
Конър зърна острието на ножа, което просветна покрай него. Дори не разбра как успя да намери сили да се защити. Тласна го силно напред, заби коляно в слабините му и после стовари юмрука си в ранената му ръка. Майкъл се сви от болка, претърколи се настрани и падна в снега безпомощен.
— Копеле такова! — извика той. — Ти какво очакваше? Ще умреш, както умряха баща ми и чичо ти! Кажи ми, Дойл! Почувства ли нещо, когато изпрати куршума в тялото на чичо си? Почувства ли?
Майкъл се опита да се изправи, лицето му беше мораво.
— Ти нищо не знаеш за това!
— Как се чувстваш сега, когато знаеш, че смъртта е близо и за теб, Дойл?
Лицето на Майкъл се изкриви от болка.
— Ако аз умра, ти също си мъртъв, Рорк!
Майкъл коленичи и извади нещо изпод крака си. Пистолет! Стоманата проблесна, когато Майкъл я вдигна и я насочи към него. Господи, та това беше собственото му оръжие! Времето изведнъж спря. Конър се хвърли напред. Изстрелът разцепи въздуха. Куршумът удари рамото му. Болката заседна в очите му.
Опита се да се изправи и да стигне Майкъл, който лежеше проснат пред него. Кръвта се стичаше по ръката му, болката изгаряше цялото му тяло. Светът се разлюля, но той продължаваше да се бори — искаше да види лицето на Майкъл, искаше да го види къде е. Опита се да се концентрира, но нищо не чуваше. Тишина! Не чуваше дори собственото си дишане, не усещаше кръвта по ръката си, не усещаше сърцето си. Дори вятърът не се чуваше. Не усещаше ръцете си, краката си, тялото си. Тогава осъзна, че умира! Господи, защо трябваше точно сега да умре? Та той още не беше успял да й каже всичко, което винаги бе искал тя да знае! Как щеше да осъществи бъдещето, което толкова пъти бе бленувал?!