— Страхливец! Този път няма да ми избягаш! Не и този път!
Конят на Девлин приближи и Конър се опита да се отмести, но не успя. Обърна се на другата страна и видя Майкъл с пистолет в ръка — същия онзи пистолет. Сега отново беше в ръцете на Майкъл. Той се смееше като обезумял, държеше го насочен към Конър и зъбите му отново проблясваха в тъмнината. Конър се опита да се отмести, но нямаше сили. Пистолетът гръмна. Той изчака да усети болка, но не почувства нищо.
Майкъл Дойл политна назад и падна. Пистолетът се изплъзна от ръката му. Той се свлече в снега и повече не помръдна.
Отново тишина. Вятърът също замря. Конър отвори очи. Надигна се. Болката проряза сърцето му.
— Добре ли си, Рорк? — Беше гласът на Питър Девлин. Чуваше се като ехо. Много далечен.
Девлин се наведе към него. Конър видя лицето му съвсем близо. Опита се да му каже, че е добре, но сигурно Питър не го чу. Видя обаче, че Девлин кимва и се усмихва.
Другият мъж отиде до тялото на Майкъл.
— Мъртъв е! — чу някакъв глас Конър. Опита се да погледне назад, но очите му се спряха на безжизненото тяло на Майкъл.
— Добра работа, Девлин! — отново дочу Конър.
Раменете му се отпуснаха. Всичко свърши. Сега ще си отиде вкъщи. При Сари. Тя го чака.
Тъмнината го погълна.
Двадесет и пета глава
Отново валеше сняг. Падаше бързо и тежко. Беше като бяла пелена пред очите й. Сари се взираше през прозореца. Джон и Мириам се бяха отишли преди повече от час. Тя настоя. Каза им, че иска да бъде сама.
Само дето не осъзна колко самотна щеше да бъде. Тишината я смазваше. Сложи каната с кафе на печката. Толкова страшно е да си сам! Тишината направо те поглъща!
Снегът се стелеше. Навсякъде беше бяло. Сари се вгледа отново през прозореца. Чичо й беше разказвал, че всички снежинки са различни, никога не можеш да видиш две еднакви. Дали беше истина? Ако имаше някой при нея, който да седи сега до печката, тя щеше да го попита: „Знаеш ли, че няма две еднакви снежинки?“ Той щеше да се усмихне и да й отговори: „Така ли, ами да проверим тогава!“
Господи, колко болезнена беше тази тишина! Колко ли жени като нея се взират в прозореца и се вслушват в тишината, за да чуят нечий глас?
Сари се обърна с гръб към двора. Пред нея беше роклята й — мека, копринена, с проблясващи масленозелените линии. На масата имаше книга — „Кристабел“. Защо ли отново си спомни за тази поема?
„Те се разделили, за да не се срещнат никога повече! Но никога не намерили покои сърцата им.“
Споменът я върна в онази нощ, когато Конър, приведен над книгата, четеше. Сърцето й отново се сви от болка. Дрезгавият му глас продължаваше да изрича думите — нежен и мил. Ето — Конър се усмихва, обръща се към чичо й, нещо му говори, но всъщност усмивката е за нея и тя не може да не му отговори със същата нежност.
Дали щеше някога отново да види тази нежна усмивка? Толкова много грешки направиха! Толкова лъжи си казаха! А сега… Сега се обвиняваше за всичко. Беше му казала, че не е способен да обича истински, че не вярва в хората, че не й се доверява, а тя… тя беше точно толкова виновна, колкото и той. Тя също не му повярва. Не го беше обичала достатъчно, за да бъде честна и откровена с него. Погледна отново роклята. Искаше й се да заплаче. Колко глупава е била! Колко сляпа! Защо трябваше да пожертва всичко заради брат си, който изобщо не се интересуваше от никой и от нищо? Защо трябваше да жертва любовта си? Сега нямаше нищо… Всичко беше загубено…
Колко ли мъка още трябваше да преживее? Щеше ли да скърби за Майкъл? За този Майкъл, когото видя последния път? Не, щеше да тъжи за момчето, което обичаше, онзи, който се грижеше за нея, когато бяха малки. Онова момче бе отдавна мъртво. Беше умряло още тогава, когато в мината умря и баща й. Този Майкъл Дойл, който беше при нея през последните дни, не беше нейният брат, тя не го познаваше. Тя беше дошла в Колорадо, за да се откъсне от миналото и да забрави. Беше време наистина да го направи. Трябваше да преодолее страха. Трябваше да се научи да живее без любов, освен ако…
Сари отново погледна през прозореца. Стъмваше се. Помисли си за Конър. Къде ли беше сега? Дали онези две мата го бяха открили? Дали му бяха предали думите й?
Сари затвори очи.
На вратата се почука. Беше тих, много тих звук, но Сари се стресна. Отвори очи и погледна през прозореца. Снегът валеше и валеше. Дали наистина някой чукаше или тя си беше въобразила? Почукването се повтори.