Слушалките автоматично се повдигнаха.
— Бартън, Бартън, Бартън…
Сграбчи единия апарат. Опита се да заглуши гласа, но той продължаваше да му се подиграва. Тогава заудря неистово телефона. Ритна го с крак. Нави на пръстите си жицата и рязко я дръпна. Скъсаният край на жицата запълзя към едва държащите го крака.
Разби още три апарата. Внезапно настъпи тишина.
И тялото на Бартън, загубило и последната искрица надежда, която толкова дълго го бе поддържала, се отпусна на уморените кости. Клепачите се затвориха като листенца на цвят. Устата се изкриви. Ръцете притиснаха гърдите, и той падна по очи. И остана да лежи така. Дишането замря, сърцето престана да бие.
Дълга пауза — звъннаха останалите два телефона…
Нейде линиите се преплетоха, веригата се затвори. Гласовете от двата телефона се свързаха помежду си.
— Ало! Бартън!
— Да, Бартън ли е?
— Аз съм на двадесет и четири.
— А аз на двадесет и шест. И двамата сме млади. Какво е станало?
— Не знам. Слушай…
Старецът лежи неподвижно на пода. През разбитото стъкло полъхва ветрец. Въздухът е свеж и прохладен.
— Честити ми, Бартън. Днес имам рожден ден. Навърших двадесет и шест.
— Поздравявам те!
Гласовете запяха в хор: „Честит рожден ден, много щастие…“, ветрецът пое песента, измъкна я през прозореца и я понесе над мъртвия град.