Разговори по пътя

Ерик Симон Разговори по пътя

Първо ниво

Космическият кораб се казваше „Звезден кораб Едно“. За първи път хората се бяха осмелили да излязат от частично изследваната, но вече отесняла Слънчева система и се готвеха да пресекат бездната, простираща се между Слънцето, Проксима и Алфа Центавър. Малцина от сто и четиринадесетимата, напуснали Земята, щяха да доживеят завръщането. Светлината на нашето Слънце достига до Проксима за почти четири години и половина. Трябваше да изминат тридесет и четири години, докато шеметнобързият „Звезден кораб Едно“ измине същия път обратно.

През деветнадесетата годна от полета стана така, че дванадесетгодишният Раул се прибра доста късно вкъщи, възбуден и щастлив, с разрошена коса и не съвсем чист. В това, разбира се, нямаше нищо необикновено, но въпреки това майка му се опита да си придаде възможно най-строг вид, а дали беше достатъчно убедителна, това е друг въпрос.

— Идваш доста късно — каза тя с тон, който изискваше обяснение, и прекъсна за няколко секунди работата си на комуникационния пулт, откъдето можеха да телефонират на познати, да управляват серворобота или да повикат допълнителни роботи от централата за услуги, да използват компютрите на изследователските групи и главната памет или просто да поръчат вечеря в кухнята, а Света тъкмо това се канеше да направи.

— Бяхме долу в парка — съобщи Раул така, сякаш всичко беше наред.

— Целия следобед? — учуди се майка му. — И какво чак толкова важно прави там?

— О, нищо особено… Е, поиграхме футбол. На игрището. С Миша и другото момче.

— В този вид? — ужаси се Света. Естествено за сервомата бе дреболия да се справи с мръсните дрехи бързо и качествено. Но в края на краищата не беше редно; вярно, че момчето можеше при необходимост всеки ден да получава чисти дрехи, но това би било ненужно разточителство. Все някога трябваше да се въведе ред и дисциплина, а майката на Раул смяташе, че те започват именно с тези неща. Момчето предусещаше вече нравоучителната проповед, но появата на бащата прекъсна на първо време педагогическите старания на Света.

— Здравейте — каза Карел. Жълтата работна престилка, която все още не бе свалил, показваше, че идва от някоя ботаническа лаборатория.

— Здрасти — отговори синът му.

— Как мина денят? — осведоми се Карел, без да се обръща определено към някого.

— Нали виждаш — Света посочи Раул. — Така изглежда героят, който току-що се е върнал от мач.

— Хм — измърмори Карел и отиде в съседната стая. — И кой спечели? — попита той през отворената врата.

— Разбира се, ние! — заяви Раул.

— Защо „разбира се“? — подхвърли бащата с престорено учудване. — Толкова ли сте добри?

— Все пак би могъл първо да се измиеш — подхвърли Света, като имаше предвид естествено Раул.

— Ами да — каза той и не можа да се разбере, дали доказваше самочувствието си на футболист, или мнението си за чистотата. Вероятно и двете, защото излезе от жилището в посока към умивалните на четвърто ниво.

На връщане в слабо осветения коридор срещна сервомата на жилището. Плоският, подвижен и с множество манипулатори робот-прислужник, изглежда, носеше приготвената вечеря. Екипажът на „Звезден кораб Едно“ живееше на оказалия се оптимален 28-часов цикъл, от който 20 часа бяха „ден“ и 8 часа — „нощ“. През тези осем часа осветлението в първо и второ ниво бе приглушено, тоест в двата най-външни етажа на цилиндричния кораб, където бяха разположени паркът, игрището, басейнът, театърът и други центрове на обществения живот. А и горните — тоест разположени по-навътре, трето и четвърто ниво — жилищни етажи, бяха затъмнени по това време; същото се отнасяше и за централните коридори към отделните жилища. Осветлението тук се включваше на сектори, когато някой минаваше по коридора. Но тъй като сервоматите също можеха да задвижват механизма, светлинната вълна, която придружаваше момчето на връщане към жилището, се сля с втората вълна приглушена светлина, включена от сервомата. Роботът даде път на човека, с когото се срещна в коридора, и двата, слели се за няколко секунди движещи се светлинни сектора се разделиха и отдалечиха.

— Всъщност с кого играхте? — заинтересува се Карел, докато вечеряха тримата.

— С момичетата — обясни Раул.

— Хм… — измърмори бащата. — И как свърши мачът?

— Пет на четири.

— Почти равен резултат — подхвърли Карел.

— Да, но ние бяхме по-малко! Бен, Еди, Юан, Миша, Джон, Герт и аз срещу девет момичета.

— Кой Джон? — намеси се в разговора учудена Света. Не че се интересуваше особено от футбол, но знаеше със сигурност, че на борда нямаше никакъв Джон.