— Това е Юс — обясни Раул с готовност.
— Имаш предвид Юсуф — предположи Карел. — Защо го наричате Джон?
— Защото е много голям. Като Малкия Джон.
— Този пък кой е? — поиска да разбере майката на Раул.
— Ами същият Малък Джон, който заедно с Робин Худ се е борил против шерифа на Нотингам. Това е една стара книга на Бен, тази, дето ги има приключенията на Робин Худ. Той казва, че е почти стогодишна, книгата де, а пък историята е още по-стара. Робин и Малкият Джон и другите живеели в гората и помогнали на селяните да се справят с този шериф, казва Бен. В истинска гора! Невероятно, нали?
— И къде става всичко това? — попита баща му, като си мислеше дали да хапне още нещо или не.
— На Земята, разбира се — каза Раул, учуден от въпроса.
— И къде на Земята?
— Къде ли? Хм… не знам. Ами на Земята.
Карел и Света мълчаха.
— Ами да, някъде на Земята, където има истинска гора — продължи Раул. — Много по-голяма от парка, много по-голяма. Поне… сто пъти по-голяма. И без второ ниво над нея.
По-късно, когато Раул вече спеше, родителите му още седяха във всекидневната. Света си прожектираше някакъв справочник на един малък екран и натискаше бързо превключвателя, след което всеки път страницата се обръщаше.
— Кажи — обърна се тя към мъжа си, — ти знаеш ли каква е тази история с Робин Худ?
Карел отмести теоретичното изследване за изкуствено предизвиканите мутации при кониферите. Някаква книга падна от масата, сервоматът се раздвижи и я вдигна, след което се оттегли в нишата си в стената.
— Нямам представа — отвърна Карел. — Защо питаш?
— А, просто така. — Чудеше се дали да подхване отново темата. — Май не беше много отдавна — сигурно си спомняш, когато детето питаше за едно стихотворение за блещукащите звезди, нали се сещаш? Когато попита как така звездите блещукат…
— Мислех, че съм му обяснил — каза Карел пораздразнен.
Тя отпусна рамене и кимна уморено. Знаеше, че всъщност няма смисъл да разискват този въпрос.
— Да — отвърна тя, — обясни му как е при променливите звезди, за колебанията в яркостта им и т.н.
— Да — съгласи се той и отново посегна към тетрадката със записките на своя колега Гюнтер. Той явно съвсем сериозно се бе заел с тези конифери, изглежда са му отдавнашно хоби. Може пък да направим поне една опитна серия със семена и кълнове, помисли си Карел. Жалко, че не могат да посеят облъчените семена в парка. Време щеше да има достатъчно, но там, разбира се, нямаше да ги пуснат никога, пък и мястото е съвсем малко. Как изобщо си я представя Гюнтер тая работа…
— Не трябваше да го правиш. Поне не така — продължи Света.
— Добре де, сбърках. Знам, че в стихотворението не ставаше въпрос за променливи, а за съвсем обикновени звезди, но за разсейването на светлинните лъчи в земната атмосфера се сетих едва по-късно. Но какво да се прави? В случая и едното, и другото обяснение е еднакво добро. Момчето познава звездите само от екрана, а там те не блещукат. Но в края на краищата това го знаеш и ти. Не разбирам за какво са всички тези приказки.
— Не е само заради обяснението. Не искам детето да си изгради погрешна представа за Земята. Ето днес, тази история с гората. „Истинска гора“ — казва. Знаеш ли как си я представя? Като парка, само че много по-голяма. „Сто пъти по-голяма“ — казва и за него това е невъобразимо много. При това никой не би нарекъл гора няколкото дървета, дори да бяха хиляди пъти повече, отколкото тези в парка. Но Раул не е виждал ИСТИНСКА гора.
— Именно — съгласи се Карел. — Не е виждал — е, и? Да не мислиш, че който не е виждал гора, е по-лош от другите? Това е просто абсурдно! Дори на Земята се е случвало някои граждани да не са стъпвали в гора, никога да не са напускали провинциалните си градчета. Толкова често сме си говорили, че няма никакъв смисъл човек да се привързва към неща, които и бездруго принадлежат на миналото. Това важи още повече за момчето. Разбери, корабът е неговото нормално обкръжение и няма причини да не се чувствува тук добре. Ти всъщност кога се сещаш за Земята? Да не би всеки ден? Всеки час? — не говореше високо, но настойчиво, както винаги, когато ставаше въпрос за тези неща.
Света искаше да възрази, но се въздържа. Действително аргументите му не бяха нещо ново за нея, а и Карел пак бе прав. Не и беше чак толкова мъчно за раздялата със Земята, както се бе опасявала понякога в началото, през първите години на полета. Спомените постепенно избледняваха и мислите й бяха свързани само с всекидневните грижи на кораба.
— Все пак Земята е нашата родина — каза тя и това „все пак“ бе отговорът на въпроса му. — Не искам момчето да смята кораба, това парче метал, за своя родина, не искам Земята и човечеството да бъдат за него някакви абстракции! Не желая! Човечеството — знаеш ли какво представлява за него човечеството? Това сме ние тук, ние — петдесетина души екипаж. Разбира се, той знае, че на Земята има други, но какво от това? Той не познава нито един от тях, за него те са само имена. Имена. Сякаш всички те отдавна са умрели, сякаш вече не съществуват, и може би никога не ги е имало. Те просто не са от неговия свят.