— Точно така, защото неговият свят — това е корабът! Хиляди пъти вече сме говорили и никога не сме стигали до нищо ново. Да, светът на Раул — това е корабът. Какво всъщност искаш? Да копнее за нещо, да се поболее едва ли не за това, което така или иначе може да види едва след десетки години? И защо? Понякога дори се питам дали нямаше да е по-добре, ако не го занимавахме непрекъснато с нашите спомени за Земята. Така може да си помисли, че е бил излъган за нещо, и то само защото ние отдаваме прекалено голямо значение на тези работи и ненужно насочваме вниманието му към тях. А това само обърква децата.
— Все пак се чувствувам зле. Понякога дори… Какво ще бъде, като се върнем? Как ще се оправи в живота? Земята ще му е чужда и няма да има никакво отношение към нея. Няма ли да счита тогава кораба за своя родина? Разбираш ли, не искам после да започне да тъгува за един свят, в който до небето се стига просто със стълба. Паркът в първо ниво е висок петнадесет метра, но другите нива нямат и три метра. За нас корабът ще остане завинаги само транспортно средство, с което няколко души са тръгнали на път. Да, ние привикнахме към всичко и въпреки това нашият дом не е тук. Но децата не мислят така. Забелязал ли си колко далечна е за тях Земята? И корабът не е ли малко тесен, за да им бъде родина? Екипажът не е ли прекалено малък, за да представлява човечеството?
— А изследователите, които са се обричали на дългогодишна изолация, за да изпробват възможностите за работа при тези условия? За тях мислила ли си? Таку Ишихара живя четири години със семейството си в една стара космическа станция, без никакъв контакт с други хора, дори без радиовръзка с тях. Там нямаше парк, басейн, игрище и нито една оборудвана лаборатория… Нима са се оплаквали? Нима не работиха добре? Нима децата им не бяха възпитавани добре през тези четири години? При това бяха само четирима. А за четирима там нямаше дори достатъчно място — ти знаеш много добре как изглеждаше старата космическа станция. Как може ние да се оплакваме?
И това бе чувала… Света знаеше, че е прав, но знаеше също, че ще продължи да се съмнява, отново и отново, всеки път. Карел продължи:
— А за тях това наистина беше само един експеримент. Те знаеха, че четиригодишното им доброволно отшелничество не преследва никаква друга цел, освен да изпробва реакциите им. Те нямаха друга цел.
— А ние?
— След петнадесет години ще кацнем на планетата на Алфа Центавър.
— Тогава Раул ще бъде на двадесет и седем години — каза тихо Света.
Второ ниво
Течеше деветнадесетата година от полета.
Случаят беше толкова необикновен, че Центърът по астронавтика беше изпратил инспектор в станцията. Той бе дошъл с редовния курс на транспортната ракета. Висок, слаб тъмнорус мъж към петдесетте, чието иначе доста безизразно лице изглеждаше като че ли всеки момент ще заспи. Сега седеше в стаята на психолога на станцията, среден на ръст южняк, почти на годините на инспектора. Мускулестото му тяло показваше първите признаци на затлъстяване. Ръководителят на станцията, който беше довел инспектора и го бе представил на психолога, междувременно отново беше изчезнал от канцеларията под предлог, че има неотложна работа и по този начин беше предоставил най-неприятната част от разговора на своя подчинен.
— Прочетох доклада ви — отбеляза инспекторът. — Въпреки това моля да изложите още веднъж накратко хода на събитията. Това може би ще ни помогне да разясним случая и да предотвратим подобни инциденти занапред. Или не, нека направим така: аз ще ви кажа какво съм разбрал от вашия доклад, а вие ще допълните, ако е необходимо.
Психологът кимна в знак на съгласие.
— Добре — продължи инспекторът. — Значи Уитби е работил в станцията от четвърти август. Ръководителите му са били доволни от изпълнението на поставените задачи и не са забелязали никакви признаци на психическа нестабилност. Това бе потвърдено от обичайните контролни изследвания. И на двадесет и трети август…
Тук психологът го прекъсна, кимвайки неодобрително и каза: