Всички се опитаха да ме разубедят от начинанието, което нарекоха дръзко и безразсъдно, ала аз останах непоколебим и се позовах на привилегированото си положение. Аз бях „гост“. А гостът винаги спи в обитавана от духове стая в нощта срещу Рождество — това е неговият прерогатив.
Отвърнаха ми, че щом поставям нещата на тази основа, то те, естествено, нямало какво да възразят — след което ми дадоха запалена свещ и вкупом ме придружиха до стълбището към горния етаж.
Било защото се чувствах в приповдигнато настроение, задето щях да извърша благородно дело, или защото ме окриляваше съзнанието за справедливост — трудно ми е да преценя, — но в онази нощ се качих на горния етаж изпълнен с удивителна жизнерадост. Само за кратко поспрях на стълбищната площадка, когато стигнах горе — усещах в себе си желание да продължа още по-нататък, да се кача на самия покрив. С помощта на парапета обаче обуздах амбицията си, пожелах на всички лека нощ, влязох и затворих след себе си.
Всичко тръгна на зле от самото начало. Свещта падна от свещника, докато пръстите ми още бяха върху дръжката на вратата. Тя продължи да пада всеки път щом я вдигнех и сложех обратно на мястото й: никога не съм виждал такава хлъзгава свещ. Накрая се отказах от опитите да я закрепя в свещника и я взех направо в ръка — но дори и тогава тя не искаше да стои права. Тъй че аз побеснях, изхвърлих я през прозореца, съблякох се и на тъмно се проснах в леглото.
Не можах да заспя — изобщо не ми се спеше, лежах по гръб и гледах към тавана, като си мислех за разни неща. Бих искал да мога да си спомня някои от идеите, които ми дойдоха наум, защото бяха много забавни. Смеех се така, че чак леглото се люлееше.
Лежах така някъде около час и половина и съвсем бях забравил за призрака, но когато случайно обходих с поглед стаята, за пръв път съзрях някакво доволно на вид привидение, което седеше в креслото пред камината и пушеше призрачна глинена лула с дълъг мундщук.
Както би се случило с мнозина при такива обстоятелства, в първия миг ми хрумна, че сигурно сънувам. Надигнах се в леглото и разтърках очи.
Но не! Беше си призрак, без никакво съмнение. През тялото му виждах облегалката на креслото. Той погледна към мен, извади призрачната лула от устата си и кимна.
Най-изненадващото нещо в цялото явление беше, че не се чувствах ни най-малко тревожен. По-скоро ми беше приятно присъствието му. Щеше да ми прави компания.
Казах:
— Добър вечер. Днеска беше студено!
Той отвърна, че лично той не бил забелязал, но положително съм имал право.
Няколко секунди помълчахме, сетне реших да обобщя положението вежливо, та попитах:
— Навярно имам честта да разговарям с призрака на господина, комуто се е случило премеждието с коледаря?
Той се усмихна и каза, че било много мило от моя страна, дето помня случая. Някакъв си коледар не бил особен повод за хвалба, но все пак и най-дребният принос бил ценен.
При този негов отговор аз леко се стъписах. Бях очаквал да чуя вопли на разкаяние. Напротив, духът май суетно се ласкаеше от деянието си. Помислих си, че след като тъй спокойно бе приел забележката ми за коледаря, едва ли щеше да се обиди, ако го разпитам за латернаджията. Любопитно ми беше да науча подробности за клетия момък.
— Вярно ли е — попитах, — че имате пръст в смъртта на някакъв млад италианец, който дошъл в града и свирел шотландски мелодии?
Призракът направо се разсърди.
— Да съм имал пръст ли! — възкликна възмутено. — Кой има нахалството да претендира, че ми е помагал? Аз лично убих младежа. Никой не ми е съдействал. Собственоръчно свърших всичко. Посочете ми кой е този, дето твърди, че не е така.
Успокоих го. Уверих го как дълбоко в себе си никога не съм се усъмнявал, че той е истинският и единствен убиец, и продължих с въпроса какво е направил с трупа на корнетиста, когото е умъртвил.
Той ме запита:
— Кого точно имате предвид?
— А, значи не е бил един, така ли? — заинтересувах се аз.
Той се усмихна и леко се покашля. Заяви, че не обичал да изглежда като самохвалко, но ако се смятали и тромбонистите, общо били седем.
— О, Боже! — реагирах аз. — Сигурно доста работа ви се е отворила, както и да гледаме на нещата.
Той отвърна, че вероятно не нему се полагало да прави подобно изявление, но наистина, ако се има предвид обикновената средна класа, според него крайно малко на брой били призраците, способни в ретроспекция да обозрат един тъй издържан и успешен живот.