Няколко секунди той мълчаливо изпускаше кълба дим, докато аз седях и го наблюдавах. Никога дотогава, доколкото си спомнях, не бях виждал призрак да пуши лула и ми беше интересно.
Попитах го какъв тютюн използва и той отговори:
— По принцип призрачен, подсладен с меласа.
Обясни, че призракът на всичкия тютюн, който един мъж е изпушил през живота си, му принадлежал и след смъртта му. Каза, че той лично приживе бил изпушил доста голямо количество подсладен с меласа тютюн, тъй че сега разполагал с доволно голям запас от призрака на въпросния тютюн.
Отбелязах, че е полезно да се знае това, и вътрешно взех решение да изпуша колкото мога повече тютюн, преди да умра.
Помислих си и че бих могъл веднага да пристъпя към действие, и споделих намерението си да му правя компания, при което той рече: „Бива, старче!“ и аз се пресегнах, извадих необходимите принадлежности от джоба на палтото си и запалих лулата си.
Сетне още повече се сближихме и той ми описа всичките си престъпления. Разказа как някога живеел в съседство с млада дама, която се учела да свири на китара, а отсреща имало един господин, който се упражнявал да свири на контрабас. Та той със сатанинско коварство запознал двамата нищо неподозиращи млади хора и ги убедил да избягат заедно против волята на родителите си, като вземат със себе си музикалните си инструменти — те така и направили, но още преди да изтече меденият им месец тя счупила главата на господина с контрабаса му, а той се опитал да натика китарата в гърлото й и я осакатил за цял живот.
Моят приятел ми разправи още как примамвал продавачи на кифли във входа и след това ги тъпчел със собствената им стока дотогава, докато не се пръсвали и умирали. Заяви, че по този начин бил накарал осемнайсет души да замлъкнат завинаги.
Младите мъже и жени, които рецитирали дълги и скучни стихотворения по разни вечеринки, младежите, които се разхождали по улиците късно нощем и нескопосано свирели концертини, всички тях той събирал заедно и тровел на партиди от по десет, за да съкрати разходите, докато ораторите от парковете и лекторите, проповядващи трезвеност, затварял по шестима в тясна стаичка с по чаша вода и кутия за събиране на волни пожертвувания за всекиго, а сетне ги оставял да си говорят взаимно до последен дъх.
Полезно беше да го слуша човек.
Попитах го кога очаква останалите призраци — на коледаря, на корнетиста и на германските оркестранти, за които беше споменал чичо Джон. Той се усмихна и рече, че те повече нямало да се вяснат, ни един от тях.
— Нима не е истина, че те идват да се срещнат с вас всяка година в нощта срещу Коледа и влизате в схватка?
Отвърна, че така било в миналото. В продължение на двайсет и пет години в нощта срещу Коледа той се биел с тях в тази стая, но те повече нямало да безпокоят нито него, нито когото и да било другиго. Един по един ги бил изритал навън, разпердушинени и напълно неподходящи за всякакви привиденчески цели. Видял сметката на последния призрак от германския оркестър малко преди аз да се кача горе и изхвърлил каквото било останало от него през пролуката между стъклото и рамката на прозореца. Поясни, че той повече не заслужавал да бъде наричан призрак.
— Но вие ще продължите да се явявате като досега, нали? — попитах аз. — В противен случай ще липсвате на тукашните обитатели, знам го със сигурност.
— О, чудя се — отговори той. — Сега вече няма причина да идвам. Освен ако вие не сте тук — добави любезно. — Ще дойда пак, ако преспите тук и през следващата коледна нощ. Допаднахте ми — продължи той, — защото като видите, че има посетител, не хуквате да бягате с крясъци и косата ви не се изправя от ужас. Нямате си представа колко противна ми е гледката на хора, на които им се изправя косата от ужас.
Обясни, че това го нервирало.
Точно тогава до нас достигна някакъв слаб звук откъм двора долу. Призракът се сепна и цял почерня.
— Прилоша ли ви? — извиках аз и се втурнах към него. Кажете, какво мога да направя за вас? Дали да изпия малко бренди и да ви предам призрака му?
Той помълча, ослушвайки се напрегнато за миг, после въздъхна с облекчение и страните му си възвърнаха призрачния цвят.
— Всичко е наред — промълви. — Уплаших се да не е петелът.
— А, рано е — казах аз. — Още е едва полунощ.
— Хм, за тези проклети пернати това е без значение — с горчивина отвърна той. — Те най-спокойно си кукуригат и посред нощ, и преди това — подраняват, за да ти провалят разходката. Сигурен съм, че го правят нарочно.
Разказа ми, че негов приятел, призрак на човек, който бил убил един инкасатор на сметки за вода, някога обитавал къща на улица „Лонг Ейкър“ в Уестминстър, където хората си държали в зимника домашни птици; всеки път когато полицай минел оттам и светнел с фенерчето си през решетката, старият петел вътре си въобразявал, че това е слънцето и започвал да кукурига неистово, при което, естествено, на клетия призрак се налагало да се маха и да се прибира вкъщи, понякога още в един сутринта, ругаейки ужасно, защото разходката му била продължила едва час.