На следващия ден той започва да разпитва едно-друго и установява, че колкото и да е странно, богатият му чичо, чийто едничък племенник той се явява, се бил оженил за някаква вдовица с единайсет деца точно в дванайсет без четвърт само преди два дни.
Младият мъж не прави опит да си изясни случилото се. Той само потвърждава верността на разказа си.
Освен това, нека споменем още един случай — за господина, който се прибирал късно през нощта у дома от вечеря на франкмасони и, като забелязал светлината, излъчвана от руините на абатството, промъкнал се там и погледнал през ключалката. Вътре видял привидението па монахиня-карамелитка в сиво да целува призрака на монах-доминиканец в кафяво и останал толкова неописуемо потресен и изплашен, че припаднал на място и бил открит на следващата сутрин да лежи, както се бил строполил, все така онемял и здраво стиснал в ръка верния си секретен ключ.
Всички тези неща се случват в нощта срещу Рождество. Да се разказват истории за призраци през някоя друга нощ, а не на 24 декември, в английското общество, такова, каквото понастоящем то е устроено, би било невъзможно. Тъй че като ви представям скръбните, ала автентични разкази за призраци, които следват по-на-татък, струва ми се ненужно да пояснявам на изучаващия англосаксонската литература, че времето, по което те се разказват и през което произшествията се случват, е нощта срещу Рождество.
Ала въпреки това го правя.
Как се разказаха тези истории
Беше настъпила нощта срещу Рождество! Нощта срещу Рождество у чичо ми Джон, нощта срещу Коледа (Твърде много се повтаря тази „нощ срещу Рождество“ в тази книга. И сам го разбирам. Дори на мен започва да ми става досадно. Не виждам обаче как мога да го избегна вече) на Лабърнъм Гроув № 47, в предградието Ту-тинг на Южен Лондон.
Беше нощта срещу Рождество, в мъждиво осветената предна гостна (служителите от газовата компания стачкуваха), където трептящата светлина от камината хвърляше странни сенки върху ярките цветове на тапетите, докато навън, на пустата улица, бурята безмилостно бушуваше, а вятърът като необуздан дух летеше и стенеше над площада, заобикаляйки с тревожни викове млекарницата.
Ние бяхме вечеряли и седяхме в гостната, като разговаряхме и пушехме.
Вечерята беше много добра — наистина много добра. Впоследствие по повод на това празненство възникнаха търкания в нашето семейство. Тръгнаха слухове изобщо и в частност по повод на моето участие в събитията, размениха се реплики, които не ме изненадаха особено, защото знам какво представлява семейството ни, но все пак се огорчих. Що се отнася до леля ми Марая например, нямам представа кога бих пожелал пак да я видя. Смятах, че леля ми Марая по-добре ме познава.
Но при все че с мен се постъпи несправедливо — както ще обясня по-късно, крайно несправедливо, — това не може да ме възпре да отдам дължимото на другите, дори на онези, които ме оклеветиха най-грубо. Ще отдам дължимото на горещите воловани с телешко на леля ми, както и на печените омари, последвани от нейния специалитет — чийзкейк с извара, сервиран топъл (според мен с безсмислено да се сервира студен чийзкейк, защото целият аромат се губи), всичко това полято с отлежалата тъмна бира на чичо ми Джон — ще призная, че беше крайно вкусно. Аз и тогава му отдадох дължимото, самата леля Марая не може да не го потвърди.
След вечерята чичо приготви пунш с уиски. На него също отдадох дължимото, чичо ще потвърди. Той каза, че се радва, защото установил, че напитката ми харесва. Скоро след вечеря леля отиде да си легне, но помощникът на местния енорийски свещеник, старият доктор Скръбълс, господин Самюъл Кумс, член на нашия общински съвет, Теди Бифълс и моя милост останахме да правим компания на чичо. Бяхме единодушни, че още е твърде рано да се предаваме, ето защо чичо приготви още една купа пунш и, мисля, всички отдадохме дължимото и на него — поне за себе си съм сигурен. За мен е истинска страст желанието да отдавам дължимото на всичко.
Поседяхме още доста време, като докторът забърка по-късно и пунш с джин, за разнообразие, макар че аз лично не усетих голяма разлика във вкуса. Но беше много приятно, ние бяхме щастливи и всички бяха извънредно мили.
Чичо Джон ни разказа една много смешна история същата тази вечер. Ама действително смешна история.
Сега съм забравил за какво ставаше дума, но знам, че тогава ми стана много забавно — мисля, че през целия си живот не съм се смял толкова. Странно е обаче, дето не мога да си я спомня въпросната история, при положение, че той ни я повтори четири пъти. А вината да не се стигне до пети си е изцяло наша.