След което всички ние играхме и всички спечелихме. Тоест, всички без помощника на енорийския свещеник.
Той изживя много тежки мигове. Не познавам друг човек, който да е имал толкова лош късмет на карти. Губеше всеки път.
След това пихме още пунш, а чичо направи страшно смешна грешка, когато го смесваше: забрави да сложи уиски. Ах, колко му се смяхме — накарахме го после да сложи двойна доза, за неустойка.
Ех, колко забавно ни беше онази вечер!
След което, по един или друг начин, явно сме стигнали до призраците, защото следващият ми спомен е, че си разказвахме взаимно истории за привидения.
Разказът на Теди Бифълс
Първата история разказа Теди Бифълс и ще го оставя тук да я повтори със своите собствени думи.
(Не ме питайте как така мога да помня неговите собствени думи точно — дали съм си ги записал със стенографски знаци, или той е носел историята си черно на бяло и после ми е дал ръкописа, за да го публикувам в тази книга, защото и да ме питате, няма да ви кажа. Това е фирмена тайна.)
Бифълс нарече историята си
— Бях едва-що станал юноша, когато срещнах за пръв път Джонсън. Пристигнал си бях у дома за Коледа и понеже въпросната вечер бе нощта срещу Рождество, позволиха ми да остана до късно. Когато отворих вратата на малката си спалня, за да вляза вътре, оказах се лице в лице с Джонсън, който излизаше оттам. Привидението мина през мен и издавайки продължителен и тих страдалчески стон, изчезна навън през прозореца на стълбището.
За миг се стреснах — по онова време бях още ученик и никога дотогава не бях виждал призрак — и изпитах известна боязън да си легна. Ала като поразмислих, спомних си, че привиденията причиняват зло само на грешниците, завих се добре и заспах.
На сутринта споделих с баща си какво бях видял.
— А, да, това е бил старият Джонсън — отвърна той. — Не се плаши от него, той си живее тук. — След което ми разказа историята на клетото същество.
Оказа се, че Джонсън, когато бил още жив, на младини се влюбил в дъщерята на един някогашен обитател на нашата къща, много красиво момиче, което се наричало Емили. Баща ми не знаеше второто име.
Джонсън бил твърде беден, за да се ожени за момичето, затова я целунал за сбогом, заявил, че скоро ще се върне, и заминал за Австралия, за да спечели богатство.
Австралия тогава не била каквато станала по-късно. В онези далечни времена из пустинните й местности рядко се срещали пътници и дори когато някой бивал сполетян от невъзвратимото, то преносимото имущество, намерено у него, най-често се оказвало недостатъчно конвертируемо и стойността не стигала да се заплатят най-обикновените погребални разноски от първа необходимост. Тъй че на Джонсън му били необходими почти двайсет години, докато натрупа богатство.
Задачата, която сам си бил определил, най-сетне била изпълнена, след което, успявайки да се изплъзне от полицията и да избяга от колонията, той се прибрал в Англия, изпълнен с надежда за щастие, та да си потърси невестата.
Пристигнал в къщата, но я заварил тиха и безлюдна. Единственото, което съседите могли да му кажат, било, че скоро след като той отпътувал, семейството изчезнало тихомълком през една мъглива нощ и никой не ги бил виждал, нито бил чувал нещо за тях оттогава, макар че хазяинът и повечето от собствениците на магазини наоколо усилено се опитвали да научат нещо повече.
Клетият Джонсън обезумял от мъка. Търсил своята изгубена изгора по целия свят. Ала така и не я намерил и след дълги години на безплодни усилия се прибрал да завърши самотния си живот в същата тази къща, където през някога щастливите отминали дни бил прекарал тъй много блажени часове с възлюбената си Емили.
Живял там напълно сам, обикалял пустите стаи, ридаел и призовавал своята Емили да се върне при него. Когато клетият човек умрял, призракът му продължил да изпълнява задълженията си.
— Той беше там — обясни баща ми, — когато аз оглеждах къщата, а посредникът отстъпи десет лири от годишния наем заради призрака.
Сетне продължих да срещам Джонсън из къщата по всяко време на нощта, а и всички останали също. Ние или го заобикаляхме, или се отдръпвахме, за да му направим път, но след като посвиквахме с него, ни се стори, че не е нужно толкова да се церемоним, та преминавахме и направо през него. Не бих казал, че срещахме някакво съпротивление.
Старото привидение беше хрисимо и безобидно и ние всички много му състрадавахме. Известно време жените в семейството си го имаха съвсем като домашен любимец. Бяха дълбоко затрогнати от неговата преданост.