С времето обаче той започна малко да ни поомръзва. Работата е там, че беше изпълнен с безкрайна тъга. Нищо весело, нищо жизнерадостно нямаше у него. Човек го съжаляваше, но се и дразнеше. Привидението присядаше на стълбището и по цели часове без прекъсване плачеше и когато и да се събудехме нощем, винаги го чувахме как броди из коридорите и как със стонове и въздишки влиза в различни стаи, после излиза, а сетне и ние не можехме лесно да заспим. Когато пък имахме гости, то пристигаше, сядаше до вратата на дневната и хлипаше през цялото време. Не че причиняваше някакво зло на когото и да било, но помрачаваше цялото прекарване.
— Ох, този стар глупак започва да ми омръзва — заяви една вечер баща ми (моят баща, както знаете, може да бъде доста безцеремонен, когато някой му досажда), след като Джонсън беше нахалствал повече от обичайно и бе провалил една партия вист с това, че седя върху камината, надавайки вопли, дотогава докато никой вече не помнеше дори кое беше коз и с кой цвят се бе тръгнало. — Ще се наложи да се отървем от него по един или друг начин. Чудя се как да постъпя.
— Ами — обади се майка ми — можеш да бъдеш сигурен, че няма да се отървеш от него, докато не открие гроба на Емили. Ето какво търси той. Намери му гроба на Емили, посочи му го и той ще се махне оттук. Само това може да се направи. Помни ми думата.
Предложението изглеждаше смислено, ала трудността за изпълнението му се състоеше в това, че никой от нас не знаеше къде се намира гробът на Емили, както не го знаеше и призракът на Джонсън. Баща ми предложи да пробутаме на клетника гроба на някоя друга Емили, ала за нещастие, оказа се, че няма никаква друга Емили, погребана в радиус доста мили от нас. Никога не ми се беше случвало да попадам в област, така изцяло лишена от всякакви покойници на име Емили.
След като поразмислих малко, осмелих се и аз да предложа нещо.
— А не може ли да изфабрикуваме нещо за стария симпатяга? — попитах. — Вижда ми се простодушен дъртак. Може и да се хване на номера. Нека поне пробваме.
— Дявол да го вземе, така и ще направим! — възкликна баща ми и още на следващата сутрин повикахме майстори, които издигнаха в дъното на овощната градина могилка с надгробен камък на нея, с издълбан следния надпис:
— Това няма как да не го привлече тук — мечтателно рече татко, оглеждайки завършеното дело. — Дано не греша, но съм убеден, че така ще стане.
Така и стана!
Още същата нощ го примамихме на гроба и — о, това бе една от най-покъртителните гледки, на които съм присъствал! — Джонсън се хвърли връз надгробния камък и избухна в сълзи. Виждайки това, баща ми и старият Скуибинс, градинарят, се разплакаха като деца.
Оттогава насетне Джонсън никога повече не ни е безпокоил в къщата. Сега прекарва нощите на гроба, ридае и изглежда много щастлив.
Дали е още там? О, да. Ще ви заведа всички и ще ви го покажа следващия път, когато дойдете у дома: приемното му време е от десет часа вечерта до четири сутринта, в неделя от десет до два.
Интерлюдия
Разказът на доктора
Историята, която младият Бифълс ни разказа тъй прочувствено, ме разплака. След като я изслушахме, всички ние се умислихме и забелязах, че дори старият доктор скришом изтри една сълза. Но чичо Джон забърка още една купа пунш и ние полека-лека се примирихме с положението.
След малко докторът даже почти се развесели и ни разказа за призрака на един от своите пациенти.
Този разказ аз не мога да ви предам. Бих искал да можех. Впоследствие всички заявиха, че бил най-хубавият от досегашните — най-страшният и най-ужасяващият, — но аз лично не можах да го проумея изобщо. Стори ми се някак незавършен.
Той започна добре, след което нещо, изглежда, се случи, а докторът вече го приключваше. Не успях да разбера какво точно направи със средната част на историята.
Краят й беше — това все пак го разбрах, — че някой намери нещо, а то подсети господин Кумс за една особено любопитна случка, възникнала в някаква стара мелница, на която някога шуреят му бил собственик.
Господин Кумс заяви, че щял да ни разкаже тази история, и преди някой да успее да го спре, вече се бе впуснал в нея.
Разказът на господин Кумс
Господин Кумс съобщи, че разказът му се наричал
— Е, вие познавате моя шурей, господин Паркинс — започна господин Кумс, като извади дългата си глинена лула от устата и я пъхна зад ухото си; не познавахме шурея му, но казахме, че го познаваме, за да спестим време, — и естествено знаете, че той преди време нае една стара мелница в графство Съри и отиде да живее в нея.