— Дали някога ще се откажат?
— Акио — никога. Омразата му към теб ще секне само с неговата смърт… или с твоята. В края на краищата целият му съзнателен живот е посветен на тази цел — лицето на Кенджи застина, а устните му се извиха в мрачна усмивка. Той отпи отново. — Но Госабуро е търговец, практичен и трезв по природа; едва ли е готов да загуби къщата си в Мацуе и търговията си, още повече децата си… Ето, големият му син е мъртъв, а малкият и дъщерята са ти в ръцете. Може би ще успеем да му окажем известен натиск.
— Точно за това си мислех. Ще ги задържим до пролетта и тогава ще видим дали баща им е готов да преговаря.
— А междувременно може да успеем да изтръгнем от тях някаква полезна информация — изсумтя Кенджи. Такео го изгледа над ръба на чашата си. — Добре, добре, забрави, че съм го казал — възкликна недоволно старецът. — Но си е глупост да не използваш методите на врага си — той поклати глава. — Обзалагам се, че и досега спасяваш пеперудите от пламъка на свещта. Тази мекота се оказа неизкоренима.
Такео посрещна думите му с лека усмивка, но не каза нищо. Беше трудно да промени онова, на което бе обучаван като дете. Възпитанието му сред Скритите бе изградило у него дълбока непримиримост към отнемането на човешки живот. Но след шестнайсетата си година той бе тласнат от съдбата по пътя на воина — бе станал наследник на велик клан и сега оглавяваше Трите провинции; беше му се наложило да усвои пътя на меча. Освен това Племето, както и самият Кенджи го бяха обучили да убива по множество начини и той се бе опитал да превъзмогне естествената си състрадателност. В борбата си да отмъсти за смъртта на Шигеру и да обедини Трите провинции в мир бе прибягвал до насилие безброй пъти, за много от които съжаляваше дълбоко. Мина време, докато се научи да поддържа в равновесие безпощадността и състраданието, докато богатството, стабилността и законността в провинциите се превърнаха в желани заместители на сляпата мощ в конфликтите между клановете.
— Ще ми се отново да видя момчето — рече Кенджи рязко. — Може да се окаже последният ми шанс — той погледна изпитателно Такео. — Взе ли решение, какво да правиш с него?
Такео поклати глава:
— Не ми се ще да избързвам с решението. Какво бих могъл да сторя? Вероятно фамилията Муто… и ти лично… бихте желали да си го получите обратно?
— Разбира се. Но Акио е казал на съпругата ми, която се е свързала с него преди смъртта си, че по-скоро би убил момъка със собствените си ръце, отколкото да го върне… било то на Муто, или на теб.
— Горкото момче. Какво ли възпитание е получило! — възкликна Такео.
— Е, начинът, по който Племето възпитава децата си, е твърде суров — отвърна Кенджи.
— Той знае ли, че аз съм негов баща?
— Е, сигурен съм, че бих могъл да установя.
— Не си достатъчно добре със здравето за подобна мисия — рече Такео с неохота, тъй като не виждаше кого другиго би могъл да изпрати.
Кенджи се усмихна:
— Влошеното ми здраве е още една причина да отида. Ако и бездруго няма да доживея до догодина, поне можеш да ме използваш за нещо! Освен това искам да видя внука си, преди да умра. Ще тръгна, когато снеговете почнат да се топят.
Виното, угризенията и спомените развълнуваха Такео. Той се пресегна и прегърна своя някогашен учител.
— Хайде, стига! — рече Кенджи и го потупа по рамото. — Знаеш колко мразя сантименталностите. Навестявай ме по-често през зимата. Не се знае колко пъти още ще може да се напием заедно.
Четвърта глава
Момчето се казваше Хисао, беше на шестнайсет години и по външен вид приличаше изцяло на бащината си майка. Нямаше общи черти с Кикута Акио — човека, когото смяташе за свой баща, нито с истинския си баща, когото не бе виждал никога. Не притежаваше физическите белези на фамилията Муто по линия на майка си, нито на Кикута… и както ставаше все по-очевидно, нито една от техните свръхестествени способности. Слухът му не бе по-остър от слуха на връстниците му; не умееше да става невидим, нито да улавя нечие невидимо присъствие. Обучението му, започнало от най-ранно детство, го бе направило физически силен и чевръст, но той не можеше да скача и да лети като баща си, а единственият начин, по който приспиваше хора, бе чрез непреодолимата скука на своята компания, тъй като говореше рядко, а когато го правеше, изричаше думите бавно и със запъване, без искрица духовитост или оригиналност.
Акио бе главата на фамилията Кикута — най-голямата в Племето. Той бе запазил способностите и талантите, които някога всички хора са притежавали. Сега дори сред членовете на Племето тези умения бяха на изчезване. От най-ранно детство Хисао си даваше сметка за разочарованието, което предизвикваше у баща си — през целия си живот бе усещал изпитателния му поглед при всяко свое действие и бе принуден да понася бремето на надеждите, гнева и накрая — на неизбежното наказание. В Племето отглеждаха своите деца по възможно най-суровия начин, като ги обучаваха на пълно подчинение, на издръжливост в условия на жесток глад, жажда, жега, студ и болка, унищожавайки всякакви признаци на привързаност, милост и състрадание. Акио бе най-суров с Хисао — собствения му син, единственото му дете. Пред хора той никога не проявяваше към него каквото и да било разбиране или привързаност, в отношението му личеше жестокост, която изненадваше дори собствените му роднини. Но Акио бе главата на фамилията, наследник на Котаро — неговия чичо, който бе убит в Хаги от Отори Такео и Муто Кенджи по времето, когато членовете на фамилията Муто бяха скъсали всякакви връзки с Племето, съществували от древни времена, бяха предали собствения си род и бяха станали слуги на клана Отори. А като господар Акио можеше да действа така, както намереше за добре; никой нямаше право да го упреква или да проявява неподчинение.