Акио се бе превърнал в мрачен и непредсказуем човек, разяждан от скръбта и загубите в живота си, вината за които бе изцяло на Отори Такео — понастоящем върховен владетел на Трите провинции. Такео бе причината за разединението на Племето, за смъртта на легендарния и обичан Котаро, на великия борец Хаджиме и на още мнозина други. Заради него Кикута бяха подложени на жестоки гонения, принудили повечето от тях да напуснат Трите провинции и да се преместят на Север, изоставяйки своя доходен бизнес и лихварството в ръцете на Муто. Те плащаха данъци както всички обикновени търговци и благодарение на приноса им към хазната богатствата на Трите провинции нараснаха до степен, в която страната процъфтяваше, и в нея вече нямаше кой знае каква работа за шпиони освен за наетите от самия Такео, нито за наемни убийци.
Децата от фамилията Кикута спяха с насочени на запад нозе и се поздравяваха с думите: „Отори мъртъв ли е вече?“, а отговорът бе: „Още не, но скоро ще бъде.“
Мълвата гласеше, че Акио бил страстно влюбен в съпругата си Муто Юки и че нейната смърт, както и смъртта на Котаро били причината за горчивината и ожесточеността му. Смяташе се, че Юки е починала от родилна треска — бащите често несправедливо обвиняваха децата за загубата на любимата си жена, макар че това бе единственото човешко чувство на слабост, което Акио някога бе проявявал. Хисао имаше чувството, че винаги е знаел истината… че майка му е умряла, защото е била отровена. Представяше си картината така ясно, все едно я бе съзерцавал с блуждаещите си очи на пеленаче. Отчаянието и гневът на жената, мъката й, че оставя беззащитната си рожба; непреклонността на мъжа, причиняващ смъртта на единствената си любима; нейното предизвикателство и непокорство, докато поглъща топчетата извлек от самакитка, необузданата вълна от съжаление, писъците и риданията заради съзнанието, че е едва двайсетгодишна, а трябва да се прости с живота си далеч преди да е готова на това; разтърсващите мъчителни спазми; зловещото удовлетворение на мъжа, че отмъщението отчасти е осъществено; потъването в собствената му болка и породената от нея мрачна наслада, началото на падението му и решимостта да се отдаде на злото.
Хисао бе убеден, че е отраснал със съзнанието за тази истина, макар че нямаше спомен, как бе стигнал до нея. Дали я бе прозрял насън, или я бе научил от нечий разказ? Спомняше си майка си по-ясно, отколкото бе възможно — знаеше, че е бил едва на няколко дни, когато тя бе преминала в отвъдното, а долавяше нечие неизменно присъствие, проникнало още тогава в начеващата му осъзнатост, което свързваше с нея. Често имаше чувството, че тя иска нещо от него, но изпитваше страх да се заслуша в желанията й, тъй като това би означавало да се отвори за света на мъртвите. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка, породена от гнева на този неудовлетворен дух и собствената му неохота да откликне на призивите му.
Тъй че той познаваше яростта на майка си и болката на баща си, което го караше да мрази Акио и едновременно с това да го съжалява, а жалостта му помагаше да понася всичко това по-лесно — не само хулите и наказанията през деня, но така също сълзите и ласките през нощта, тъмните неща, случващи се помежду им, които будеха у него и ужас, и желание, защото единствено в тези мигове някой го прегръщаше или го караше да се чувства нужен.