Понякога пристигаше вест, че Отори е ранен, и тогава надеждите им се възраждаха, но той винаги се възстановяваше, дори от отрова, даже и при раната от отровното острие на Котаро, докато накрая дори Кикута започнаха да вярват, че е безсмъртен, както се говореше сред простолюдието. Ожесточението и омразата на Акио се разгаряха, а желанието му за насилие и жестокост растеше. Той взе да търси по-мащабни начини за унищожението на Отори, опитваше се да влезе в съюз с други врагове на Такео, да го срази чрез съпругата или децата му. Но това също се оказа почти невъзможно. Предателите от фамилията Муто бяха разединили Племето и бяха положили клетва за вярност към Отори, подмамвайки по-малките фамилии Имаи, Курода и Кудо да се присъединят към тях. Откакто родовете в Племето сключваха бракове само помежду си, във вените на мнозина от предателите също течеше кръв на Кикута. Сред тях бяха Муто Шизука и синовете й Зенко и Таку. За по-малкия се знаеше, че притежава много дарби, оглавява шпионската мрежа на Отори и осигурява непрестанна охрана на семейството на Такео. Макар че нямаше способностите на брат си, Зенко бе станал съюзник на Отори, сключвайки политически брак със сестрата на владетелката Каеде.
Наскоро братовчедите на Акио — двамата синове на Госабуро и сестра им — бяха изпратени в Инуяма, където семейството на Отори бе отпразнувало настъпването на Новата година. Тримата се бяха смесили с тълпата в светилището и се бяха опитали да намушкат владетелката Отори и дъщерите й пред самата богиня. Последвалите събития бяха неясни, но, изглежда, жените се бяха защитили с неподозирана вещина. Единият от младежите — големият син на Госабуро — бил ранен и после пребит до смърт от тълпата. Другите били заловени и отведени в крепостта Инуяма. Никой не знаеше дали са живи.
Загубата на трима младежи в такова близко родство с господаря бе жесток удар — когато с наближаването на пролетта снеговете почнаха да се топят, отваряйки пътищата отново, без да има вести от тях, Кикута бяха обзети от опасения, че пленниците вече не са между живите, и взеха да подготвят за тях погребални церемонии, още по-дълбоко опечалени, че няма мъртви тела, които да изгорят.
Един следобед, когато наскоро разлистилите се дървета сияеха в зелени и сребристи багри, а залетите с вода ниви се изпълваха с жерави, чапли и квакането на жаби, Хисао работеше сам на една терасовидна нива високо в планината. През дългите зимни нощи той бе размишлявал върху една идея, която му бе хрумнала предната година, когато бе видял как посевите — боб и тикви — повяхват и умират. Нивите по-надолу бяха напоявани от един бърз поток, но тази нива се съживяваше само в годините, когато падаха обилни дъждове. При все това във всяко друго отношение земята бе обещаваща — гледаше на юг и бе защитена от най-силните ветрове. Хисао искаше да накара водата да тече нагоре по хълма, като използва водно колело, поставено в коритото на потока, което да върти няколко по-малки колела, а те пък от своя страна да издигат нагоре ведра. Бе прекарал зимата в майсторене на ведра и въжета; ведрата бяха направени от най-лек бамбук, а въжетата — подсилени с ластари от дива лоза, за да бъдат достатъчно здрави, за да изнесат ведрата на върха на хълма, и все пак много по-леки и лесни за използване от всякакви метални прътове или лостове.
Беше се вглъбил в задачата, като работеше по обичайния си начин — търпеливо и без да бърза, — когато жабите изведнъж млъкнаха и това го накара да се озърне. Не виждаше никого, но въпреки това знаеше, че наблизо има човек, макар и невидим, както го правеха хората от Племето. Помисли, че е някое от децата, което носеше съобщение, и се провикна:
— Кой е там?
Въздухът затрептя и заблещука по начин, от който винаги леко му призляваше, и пред него застана мъж на неопределена възраст и с невзрачна външност. Хисао тутакси посегна към ножа си, тъй като бе сигурен, че никога не бе виждал този човек, но така й не успя да го използва. Очертанията на мъжа се стопиха и той изчезна. Хисао усети как невидимите пръсти се сключиха около китката му, предизвиквайки незабавна парализа на мускулите, от което ръката му се отвори и ножът падна на земята.
— Няма да ти сторя зло — рече непознатият и изрече името му така, сякаш всеки ден го изричаше.