Докато вървяха между ниските дървени къщи, Хисао не продума с никого и макар че няколко кучета се втурнаха нетърпеливо към него, той не се спря да ги погали. Докато стигнат до най-голямата постройка, вече ги следваше неголяма тълпа. Кенджи долавяше шепота на любопитните и вече знаеше, че са го разпознали.
Къщата бе далеч по-удобна и разкошна от жилищата наоколо, с веранда от кипарисови дъски и солидни колони от кедър. Също като светилището, което се забелязваше в далечината, покривът й бе направен от тънки дъсчици, а елегантната му извивка по нищо не отстъпваше на извивката, която можеше да се види във всяко друго провинциално имение на воин. Хисао изу сандалите си, качи се на верандата и викна към вътрешността:
— Татко! Имаме посетител!
След броени мигове се появи млада жена, която донесе вода, за да умие нозете на госта. Тълпата зад гърба на Кенджи притихна. Докато влизаше в къщата, му се стори, че долови звук, подобен на рязко поемане на въздух, сякаш цялото скупчено отвън множество ахна като един. Усети остра болка в гърдите и непреодолим порив да се изкашля. Колко бе изнемощяло тялото му! Някога можеше да изисква от него всичко. Спомни си със съжаление за предишните си умения; сегашните бяха тяхна бледа сянка. Копнееше да се освободи от тялото си, все едно бе ненужна обвивка, и да се пренесе в отвъдното, в следващия живот или там каквото го очакваше. Ако можеше някак да спаси момчето… но кой би могъл да предпази човек от пътуването, което съдбата му е предначертала още при раждането?
Всички тези мисли проблеснаха в съзнанието му, докато се настаняваше на покрития с рогозки под в очакване на Акио. Стаята тънеше в полумрак — едва успя да различи свитъка, който висеше на стената вдясно от него. Същата млада жена му донесе купичка чай. Хисао бе изчезнал, но Кенджи го чу да говори тихо в дъното на къщата. Откъм кухнята се носеше мирис на сусамово масло и той долови рязкото цвърчене на храна в тиган. После се разнесе тропот на нозе; вътрешната врата се плъзна встрани и Кикута Акио влезе в стаята, последван от двама по-възрастни мъже, единият от които възпълен и с блага външност. Кенджи знаеше, че това е Госабуро — търговецът от Мацуе, по-малкият брат на Котаро и чичо на Акио. За другия предположи, че е Имаи Казуо, за когото бе получил сведения, че се е опълчил срещу фамилията Имаи, за да остане с Кикута — роднини на съпругата му. Знаеше със сигурност, че и тримата се опитваха да го премахнат от години.
Сега се помъчиха да скрият удивлението си, че е дръзнал да се появи сред тях. Седнаха в другия край на стаята и втренчиха в него изпитателни погледи. Никой не се поклони, нито изрече поздрав. Кенджи остана безмълвен.
Накрая Акио излая:
— Остави оръжията пред себе си.
— Нямам оръжия — отвърна Кенджи. — Дошъл съм с мир.
Госабуро се изсмя рязко в израз на недоверие. Другите двама се усмихнаха, но мрачно.
— Да, като вълк през зимата — отбеляза Акио. — Казуо ще те обискира.
Казуо го приближи предпазливо и с известно неудобство.
— Простете, господарю — измънка той.
Кенджи го остави да опипа дрехите му с дългите си сръчни пръсти, които можеха да измъкнат неусетно оръжието на човек от пазвата му.
— Истина е. Няма оръжие.
— Защо си дошъл тук? — възкликна Акио. — Не мога да повярвам, че животът ти е омръзнал!
Кенджи се взря в него. Години наред бе мечтал да се изправи срещу този човек, който навремето бе женен за дъщеря му и бе сериозно замесен в смъртта й. Акио наближаваше четирийсетте — лицето му бе набраздено от бръчки, а косите му сивееха. Въпреки това личеше, че мускулите под робата му все още са железни; възрастта не го бе направила нито по-мек, нито по-благ.
— Идвам с послание от владетеля Отори — заяви невъзмутимо Кенджи.
— Ние тук не го наричаме владетеля Отори. Сред нас е известен като Отори Кучето. И няма негово послание, което бихме изслушали!
— Опасявам се, че единият от синовете ти е мъртъв — обърна се Кенджи към Госабуро. — Големият, Кунио. Но другият е жив, дъщеря ти също.
Госабуро преглътна с мъка.
— Остави го да говори — рече той на Акио.