Излъчваше такава сила, че Акио му позволи да се изправи и да излезе от стаята. Докато минаваше покрай Хисао, който все коленичеше отвън, Кенджи се обърна и рече:
— Това ли е синът? Не притежава никакви дарби на Племето, струва ми се. Позволи му да ме проводи до портите. Ела, Хисао — после се извърна и изрече в полумрака: — Знаеш къде да ни намериш, ако промениш решението си.
„Е, помисли си, докато слизаше от верандата, а тълпата се раздели, за да му стори път, изглежда, все пак ми се отрежда да живея по-дълго, отколкото съм очаквал!“ Щом се озова на открито извън полезрението на Акио, знаеше, че може да стане невидим и да изчезне, но дали нямаше някаква възможност да вземе момчето със себе си?
Отказът на Акио да приеме предложението за примирие не го изненада. Но бе доволен, че Госабуро и останалите го бяха чули. Ако не се смяташе главната постройка, селцето изглеждаше обедняло. Животът щеше да е труден за обитателите му, особено през суровата зима. Мнозина вероятно копнееха също както Госабуро за удобствата на някогашния си живот в Мацуе и Инуяма. Кенджи усещаше, че водачеството на Акио се основава не толкова на уважение, колкото на страх; бе твърде възможно останалите членове на фамилията Кикута да се противопоставят на решението му, особено ако това означаваше, че животът на заложниците ще бъде пощаден.
Когато Хисао го настигна и тръгна редом с него, Кенджи си даде сметка и за още нечие присъствие, което бе обсебило наполовина зрението и съзнанието на момчето. То се чумереше, от време на време повдигаше ръка към лявото си слепоочие и го притискаше с връхчетата на пръстите си.
— Боли ли те главата?
— Ммм — той кимна безмълвно.
Бяха изминали половината улица. Ако успееха да стигнат до нивите, да изтичат покрай дигата и да се доберат до бамбуковата горичка…
— Хисао — прошепна Кенджи. — Искам да се върнеш с мен в Инуяма. Причакай ме там, където се видяхме по-рано. Ще дойдеш ли?
— Не мога да си тръгна от тук. Не мога да оставя баща си! — в следващия миг той рязко изстена от болка и залитна.
Още петдесетина крачки. Кенджи не смееше да се обърне, но и не долавяше някой да ги следва. Продължи да върви невъзмутимо и без да бърза, само че Хисао взе да изостава. Когато все пак се обърна, за да го насърчи, видя тълпата от хора, които продължаваха да го следват с втренчени погледи, и после изведнъж, разблъсквайки ги, между тях изникна Акио, следван от Казуо — и двамата с извадени кинжали.
— Хисао, чакай ме там — рече той и стана невидим, но макар че очертанията му се бяха стопили, Хисао успя да го сграбчи за ръката и извика:
— Вземи ме със себе си! Те никога няма да ме пуснат! Но тя иска да тръгна с теб!
Може би защото бе станал невидим и се намираше между този и отвъдния свят, може би заради силата на чувството, което бе завладяло момчето, но изведнъж видя онова, което виждаше Хисао… Юки. Мъртва от шестнайсет години. И осъзна с удивление какво представляваше момчето. То притежаваше способността да общува с призраци! Никога не бе срещал такива хора, но знаеше за тях от хрониките на Племето. Самият Хисао не го знаеше, нито Акио, който не биваше да го разбере. Нищо чудно, че момъкът имаше такива пристъпи на главоболие. Обзе го желание да се засмее и в същото време му се доплака.
Все още чувстваше пръстите на момчето, които го бяха сграбчили за ръката, когато се взря в безплътния лик на дъщеря си дух, виждайки я такава, каквато се явяваше в спомените му — като дете, девойка, млада жена. Цялата й енергия и жизненост бяха осезаеми, но някак приглушени и неясни. Видя как устните й се раздвижиха и я чу да казва „татко“, макар че не го бе наричала така от десетгодишна. Омая го така, както го бе правила навремето.
— Юки — промълви той безпомощно и позволи очертанията му да се възвърнат.
Оказа се твърде лесно да го хванат Акио и Казуо. Нито една от способностите му да става невидим и да използва свой фалшив образ не успяха да го спасят от тях.
— Той знае как да се доберем до Отори — заяви Акио. — Ще изтръгнем от него нужните сведения, а после Хисао ще го убие.
Но старецът вече беше сдъвкал капсулата с отровата и я бе погълнал — същите съставки, които дъщеря му бе принудена да погълне преди толкова години. Умря също като нея, в мъчителна агония, изпълнен със съжаление, че мисията му се бе провалила и че изоставяше своя внук. В последните си мигове се помоли да му бъде позволено да остане с духа на дъщеря си, за да може Хисао да използва силата му. „Какъв мощен дух бих могъл да бъда“, помисли си той и идеята го разсмя, както и съзнанието, че животът му с цялата си болка и радост бе свършил. Но той бе извървял своя път докрай, работата му на този свят бе приключена и той бе умрял по собствен избор. Духът му бе свободен да се влее във вечния кръговрат между раждането, смъртта и прераждането.