Мая каза:
— Чичо ни подготвя армия срещу татко. Трябва да отидем в Хаги и да предупредим мама. Леля Хана вече пътува натам. Мама не бива да й се доверява.
— Но, Мая, ти използва уменията на Племето срещу невинен човек. Татко ни е забранил да правим това.
— Чуй, Мики, ти дори не знаеш какво съм изтърпяла. Таку и Сада бяха убити пред очите ми. Бях пленница на Кикута Акио — за момент си помисли, че ще се разплаче, но после чувството премина. — А онова момче, което ме викаше, е Кикута Хисао; той е внук на Кенджи. Сигурно си чула за него в Кагемура. Майка му е Юки, която е била омъжена за Акио, но след като момчето се родило, Кикута я принудили да се самоубие. Това е причината Кенджи да се съюзи с татко заедно със своите хора от Племето.
Мики кимна. Бе чувала тези истории на Племето още като дете.
— Както и да е, в края на краищата никой не е невинен — заяви Мая. — Това, че онзи човек се е намирал там, където го заварихме, е било част от съдбата му — тя се взираше мрачно във водоема. Клоните на кедрите и облаците зад тях се отразяваха върху неподвижната му повърхност. — Хисао ни е брат — добави тя рязко. — Всички смятат, че е син на Акио, но това не е вярно.
— Не е истина! — възрази глухо Мики.
— Напротив. Освен това имало някакво пророчество, според което баща ни можел да бъде убит единствено от ръката на собствения му син. Тъй че, ако не му попречим, Хисао ще убие татко.
— Ами малкото ни братче? — прошепна Мики.
Мая се втренчи в нея. Почти бе забравила за съществуването на новото дете, сякаш, като не признаваше раждането му, можеше да отрече реалността му. Никога не го бе виждала, не бе мислила за него. На ръката й кацна един комар и тя го плесна.
Мики каза:
— Татко сигурно знае всичко това.
— И като го знае, защо не е сторил нищо? — възкликна Мая, като се питаше защо тази история толкова я ядосваше.
— Ако е решил да не прави нищо, трябва и ние да постъпим така. А и бездруго какво би могъл да стори?
— Трябва да нареди Хисао да бъде убит. И бездруго Хисао го заслужава. Той е зъл, най-злият човек, когото познавам, по-лош е дори от Акио.
— Ами малкото ни братче? — попита отново Мики.
— Престани да усложняваш нещата, Мики! — Мая стана и изтупа праха от дрехите си. — Трябва да се изпикая — рече тя, използвайки езика на мъжете, и отиде по-навътре в горичката.
Там имаше надгробни камъни, занемарени и покрити с мъх. Мая си помисли, че не бива да ги осквернява, затова се изкатери по страничния зид и се облекчи в заслона му. Докато се прехвърляше обратно през зида, земята се разтресе и тя усети как камъните под ръцете й се плъзгат встрани. Почти се строполи на земята замаяна. Върховете на кедрите все още трепереха. В този миг бе обзета от непреодолимо желание да се превъплъти в котето и изпита някакво непознато чувство, което я разстрои и изпълни с раздразнение.
Щом видя Мики, която продължаваше да стои до водоема, бе поразена колко бе отслабнала сестра й. Това също я подразни. Не желаеше да се притеснява за Мики — искаше нещата да си бъдат както преди, когато близначките сякаш деляха едни и същи мисли. Не искаше Мики да й противоречи.
— Хайде — рече тя. — Трябва да тръгваме.
— Какъв ни е планът? — попита Мики, докато ставаше.
— Да се приберем у дома, разбира се.
— И ще изминем целия път пеша?
— Имаш ли по-добра идея?
— Можем да получим помощ от някого. Докато бях с Шизука, ни съпровождаше един мъж — Бунта. Той би могъл да ни помогне.
— Муто ли е?
— Имаи.
— Никой от тях вече не заслужава доверие — отсече презрително Мая. — Трябва да се справим сами.
— Пътят е дълъг — възрази Мики. — Отне ни седмица да пристигнем от Ямагата, а яздехме открито, с двама мъже, които ни помагаха. От Ямагата до Хаги са десет дни, и то по пътя. Ако тръгнем пеша и се крием, ще ни трябва три пъти повече време. И как ще си намираме храна?
— Както досега — отвърна Мая, докосвайки скрития нож. — Ще я крадем.
— Добре — примири се Мики, макар и неохотно. — По междуградския път ли ще вървим? — тя махна към прашния път, който криволичеше през оризищата, все още яркозелени, и водеше към гористите хълмове на планината.
Мая хвърли поглед към обичайните пътуващи, които се движеха в двете посоки — воини на коне, жени с грамадни шапки и воали, които ги предпазваха от слънцето, свещеници с тояги и купички за подаяния, търговци на едро и дребно, поклонници. Всеки от тях можеше да се опита да ги задържи или в най-добрия случай — да им зададе неудобни въпроси. Или пък можеше да се окажат членове на Племето, вече предупредени да внимават за тях. Погледна назад към града, без да може да се отърси от усещането, че Хисао и Акио са по петите им. Сърцето й трепна и тя осъзна, че Хисао й липсва, че копнее да го срещне отново. „Но аз го мразя? Как е възможно да искам да го видя пак?“ Опитвайки се да скрие чувствата си от Мики, попита: