— Макар че съм в момчешки дрехи, за всеки е ясно, че сме близначки. Нали не искаме хората да ни зяпат и да ни одумват. Ще минем през планината.
— Ще умрем от глад — възрази Мики — или ще се изгубим. Хайде да се върнем в града. Да отидем и да намерим Шизука.
— Тя е в Дайфукуджи — рече Мая, спомняйки си думите на младата прислужничка. — На пост и молитва. Не можем да се върнем. Акио сигурно е там и ни чака — до момента напрежението вътре в нея бе нараснало до такава степен, че тя вече чувстваше как той я призовава, как я търси. Долови гласа му и скочи стъписана. Ела при мен! Думите прозвучаха като шепот, долетял нейде от потъналата в сенки гора. — Чу ли? — попита тя и сграбчи Мики за ръката.
— Какво?
— Гласът. Това е той.
Мики стана и се заслуша.
— Нищо не чувам.
— Да тръгваме — подкани я Мая и вдигна поглед към небето. Слънцето вече бе преминало най-високата си точка и клонеше на запад. Междуградският път вървеше почти право на север, през някои от най-плодородните земи на Трите провинции, следвайки коритото на реката чак до Цувано. От двете страни на долината се простираха оризища, в които тук-там се забелязваха ферми или колиби. Пътят минаваше по западната страна до моста при Киби. Имаше и един нов мост, точно преди сливането с река Ямагата. Реката често прииждаше и заливаше равнината, но след ден път в северна посока от Хофу ставаше плитка, с пенести бързеи, които се носеха по каменисто корито.
И двете момичета бяха пътували по този път; Мики бе минала по него съвсем скоро, само преди няколко дни, а Мая — предишната есен с Таку и Сада.
— Питам се къде ли са кобилите — рече тя на Мики, когато напуснаха укритието на дърветата и излязоха на следобедната жега. — Аз ги загубих.
— Какви кобили?
— Онези, които Шигеко ни даде да яздим от Маруяма.
Щом започнаха да се катерят нагоре по склона в бамбуковите горички, без да се впуска в подробности, Мая разказа на сестра си за нападението и за смъртта на Таку и Сада. Когато свърши, Мики плачеше беззвучно, но очите на Мая бяха сухи.
— Аз те сънувах — каза й Мики, бършейки сълзите си с ръка. — Сънувах, че си котето, а аз — неговата сянка. Знаех, че ти се е случило нещо ужасно — помълча известно време и после попита: — Акио нарани ли те?
— Замалко не ме удуши, за да ме накара да млъкна, а после ме удари няколко пъти, нищо повече.
— А Хисао?
Мая започна да крачи все по-бързо, докато накрая вече почти тичаше между сребристозеленикавите стволове. Една усойница изпълзя на пътеката пред тях и се шмугна в гъстия храсталак, а някъде отляво чуруликаше малка птичка. Безжалостното бръмчене на цикадите сякаш се усили. Мики също тичаше. Промъкваха се без усилие между бамбуковите дървета, с уверената стъпка на кошути, но още по-тихо.
— Хисао е повелителят на призраците — рече Мая, когато накрая стръмният склон я принуди да забави крачка.
— От Племето?
— Да. Може да бъде ужасно силен, само че не знае как да управлява това свое умение. Никой не го е учил на друго освен на жестокост. Освен това знае как се правят пушки. Сигурно някой му е показал.
Слънцето се бе спуснало зад високите планински върхове от лявата им страна. От юг по небето вече пълзяха ниски облаци; нямаше да има нито луна, нито звезди. Беше минало много време, откакто бяха изяли оризовите кюфтета при светилището. Както вървяха, момичетата почнаха инстинктивно да се оглеждат за храна — ранни гъби под боровете, крехки бамбукови филизи, папрат, макар че не се намираха лесно. От най-ранно детство в Племето ги обучаваха да живеят от земята, да събират нейните листа, корени и плодове както за храна, така и за отрова. Проследиха звука от бълбукаща вода и откриха планинско поточе, където утолиха жаждата си и намериха малки рачета. Изядоха ги сурови и живи, като изсмукаха покритото с тиня месо от крехките им черупки. Продължиха да вървят в сгъстяващия се здрач, докато стана твърде тъмно, за да виждат пътя. Вече се намираха навътре в гората, където имаше множество оголени скали и паднали дървета, които можеха да им послужат за убежище.