Чисто, бе думата, която изникна в съзнанието на Мая, като чистотата на стоманата, след като е била нагрявана, огъвана и кована толкова пъти. Тя прегърна Мики и я притегли към себе си. Сгушени една в друга, двете зачакаха зората, която бавно пълзеше към тях.
Дъждът спря на разсъмване; скоро след това слънцето изгря и щом лъчите му докоснаха земята, от нея взе да се издига пара, а клоните и листата, от които се стичаха капки, се превърнаха във филигран от злато и късчета цветна дъга. Паяжини, бамбукова трева, папрат — всичко блещукаше и сияеше. Като внимаваха слънцето да остава от дясната им страна, момичетата продължиха на север по източния скат на планината; катереха се с усилие и се спускаха в дълбоки клисури, като често им се налагаше да се връщат; от време на време под себе си зърваха междуградския път и реката отвъд. По него винаги имаше хора и макар че много им се искаше да повървят известно време по равната му повърхност, не смееха.
Около пладне и двете спряха едновременно, но безмълвно на малка полянка. Пред тях се виждаше неравна пътека, която обещаваше следващата част от прехода им за деня да е по-лека. Не бяха яли цяла сутрин и сега започнаха да ровят в тревата, без да си кажат нито дума. Намериха малко букови жълъди, мъх, вече покълнали сладки кестени от миналата есен, няколко все още неузрели дребни плодчета.
— Нека си починем малко — рече Мики, свали сандалите си и отърка стъпала във влажната трева. Нозете й бяха издрани и кървяха, кожата й бе добила цвят на тъмна мед.
Мая вече лежеше по гръб и се взираше в зелените златисти шарки на поклащащите се листа с изпъстрено от обли сенки лице.
— Гладна съм — рече. — Трябва да си намерим истинска храна. Чудя се дали тази пътека води до някакво село.
Двете се унесоха в дрямка, но скоро гладът ги събуди. И отново, без да имат нужда да си кажат каквото и да било, си сложиха сандалите и поеха по пътеката, която се виеше по страничния скат на планината. От време на време далеч под себе си зърваха покрива на някой хамбар и си мислеха, че пътеката ще ги отведе дотам, но така и не попаднаха на къща или село, нито дори на отдалечена колиба или светилище, а обработените оризища оставаха все така недостижими в ниското. Двете вървяха мълчаливо и спираха само колкото да грабнат оскъдните плодове, които им предлагаше планината, а стомасите им стенеха и виеха от глад. Слънцето се скри зад хребета, а на юг отново се скупчиха облаци. Никоя не желаеше да прекара втора нощ сред пущинака, а и останалите нощи, които им предстояха на път, ги плашеха, но те не знаеха какво друго да правят, освен да продължават да вървят.
Гората и планината бяха обгърнати от полумрак; птиците допяваха последните песни на здрача. Мая, която вървеше първа по тясната пътека, внезапно спря.
— Дим — прошепна Мики.
Мая кимна и двете продължиха напред по-предпазливо. Мирисът се усили, вече болезнено примесен с аромата на печено месо — фазан или заек, предположи Мая, тъй като бе опитвала и двете в планините около Кагемура.
Устата й се изпълни със слюнка. През дърветата различи очертанията на малка хижа. Огънят бе запален отпред, а край него бе коленичила неясна фигура и наглеждаше месото.
По очертанията и движенията Мая прецени, че е жена, а нещо в нея й се стори познато. Мики прошепна в ухото й:
— Прилича на Шизука.
Мая стисна ръката на сестра си, която вече се канеше да се втурне напред.
— Не може да е тя. Как би могла да стигне дотук? Ще отида да видя.
Тя стана невидима, промъкна се между дърветата и от там — зад хижата. Миризмата на храна бе тъй силна, че не й позволяваше да се съсредоточи. Попипа ножа си. Наоколо не се виждаше никой, единствено онази жена с глава, скрита в качулка, която тя придържаше далеч от лицето си с едната си ръка, а с другата обръщаше месото, набучено на пригодения за целта шиш.
Над полянката премина лек ветрец и завихри разпилените наоколо кафяви и зелени пера. Без да обръща глава, жената каза:
— Не е нужно да използваш ножа. Ще нахраня и теб, и сестра ти.
Гласът наподобяваше гласа на Шизука и все пак беше различен. Мая си каза: „Щом може да ме види, значи е от Племето.“
— Ти Муто ли си? — попита тя и възвърна очертанията си.
— Да — отвърна жената. — Може да ме наричаш Юсецу.
Бе име, което Мая никога не бе чувала; стори й се студено и тайнствено, също като последните следи от сняг по северния скат на планината напролет.