Момичетата кимнаха, но не казаха нищо.
— Подчиних се на господаря Кикута и на Акио, за когото трябваше да се омъжа един ден. Но смятах, че моят съпруг ще е Такео и че ще родя неговите деца. Подхождахме си съвършено в уменията, които бяхме наследили от Племето, и аз си мислех, че се е влюбил в мен. Струваше ми се тъй обсебен от мен, както аз от него. После разбрах, че обича Ширакава Каеде — глупаво увлечение, което го накара да напусне Племето и подписа смъртната ми присъда — Юки замълча.
Момичетата също останаха безмълвни. Никога не бяха чували тази версия на историята на своите родители, разказана от жената, която бе изстрадала толкова много заради любовта си към техния баща.
Накрая Мая каза:
— Хисао се противи и не иска да те изслуша.
Мики се наведе, взе си парче месо и го задъвка внимателно, усещайки вкуса на мазнината и кръвта.
— Той не иска да знае кой е — отвърна Юки. — Откъснат е от собствената си природа и затова изпитва ужасна болка.
— Хисао не може да бъде спасен — отсече Мая с възобновен гняв. — Вече е пропит от зло.
Нощта се бе спуснала; луната бе преминала зад планината. Огънят пукаше тихо.
— Вие сте му сестри — рече Юки. — Едната от вас се превръща в котето, което той обича; другата притежава някаква духовна мощ, която се противопоставя на неговата. Ако някога той осъзнае тази своя сила, наистина ще се превърне във въплъщение на злото. Но дотогава може да бъде спасен — тя се приведе напред, при което остави качулката да се смъкне и да открие лицето й. — Щом бъде спасен, аз ще продължа нататък. Не мога да оставя детето ми да убие истинския си баща. Но другият… набеденият, трябва да си плати за бруталното ми убийство.
„Тя е красива, помисли си Мая. Не е като мама, но на мен ми се иска да стана като нея, силна и жизнена. Ще ми се да беше моя майка. Жалко, че е умряла.“
— Сега трябва да спите. Продължавайте да вървите на север. Аз ще ви храня и ще ви упътвам, докато стигнете до Хаги. Ще намерим баща ви и ще го предупредим, докато сме свободни, а после ще спасим Хисао.
Юки уми ръцете им, както бе сторила предишната нощ, но този път ги дари с ласки като истинска майка; докосването й бе осезаемо и реално, не като на дух, но на сутринта момичетата се събудиха сами в пустата гора. Жената призрак отново бе изчезнала.
Мики бе още по-мълчалива от предния ден. Настроението на Мая постоянно се менеше — тя ту се вълнуваше от предстоящата поредна среща с Юки по здрач, ту се поддаваше на страха, че Акио и Хисао са по петите им, или на някакво по-дълбоко безпокойство. Опита се да поприказва с Мики, но отговорите на сестра й бяха лаконични и неудовлетворителни.
— Смяташ ли, че не постъпихме правилно? — попита Мая.
— Вече е твърде късно — отвърна рязко Мики, но после малко поомекна. — Ядохме от нейната храна и приехме помощта й. Нищо не можем да направим; трябва просто да се доберем до дома и да се надяваме, че татко ще се върне скоро.
— Откъде пък си толкова уверена? — попита Мая, раздразнена от сприхавостта на Мики. — Да не би и ти да си повелителка на призраците?
— Не, разбира се! — викна Мики. — Дори не знам какво е това. Не бях чувала за подобно нещо, преди да ми кажеш, че Хисао бил такъв.
Двете се спускаха по стръмен склон. Пътеката криволичеше между големи валчести камъни; изглежда, това бе любимо място на змиите, които явно се събираха тук да се припичат на слънце, и щом гъвкавите им тела се шмугнаха под камъните, Мая не се сдържа и потръпна. Взе да си припомня какви ли не истории, които бе чувала за призраци, сети се и за духа на Акане и как бе дразнила Сунаоми, разправяйки му за мъртвата наложница, без изобщо да вярва на собствените си думи.
— Какво според теб иска Юки? — попита тя.
— Всички духове дирят отмъщение — отвърна Мики. — Тя иска същото.
— Да отмъсти на Акио?
— На всички, които са й причинили болка.
— Виждаш ли, че наистина ти е ясно — рече Мая.
— Защо ни помага да стигнем до Хаги? — попита Мики.
— За да намерим татко, нали така каза.
— Само че той няма да се върне цяло лято — добави Мики, сякаш продължаваше някакъв спор със самата себе си.
Луната се изпълни и после намаля отново, а те продължаваха да вървят. Настъпи шестият месец; наближи лятното слънцестоене. Юки ги посрещаше всяка вечер; момичетата първо свикнаха с нея, а после някак неусетно я заобичаха така, сякаш бе истинската им майка. Оставаше с тях само от залез до изгрев, но всеки ден от пътуването им изглеждаше по-лек, след като знаеха, че тя ще ги чака по здрач. Нейните желания станаха и техни. Всяка нощ им разказваше истории от своето минало — за детството си в Племето, в много отношения подобно на тяхното; за първата голяма скръб в живота си, когато приятелката й от Ямагата изгоряла с цялото си семейство същата нощ, в която Отори Такеши бил убит от войниците на Тохан; за това, как бе донесла Джато — меча на владетеля Шигеру — и го бе връчила на Такео, преди да спасят заедно Шигеру от крепостта Инуяма, и как бе отнесла главата на владетеля в Тераяма съвсем сама, заобиколена от всеобща враждебност. Те се възхитиха от нейната смелост и преданост, бяха потресени и възмутени от жестоката й смърт и трогнати от съдбата на сина й, която ги изпълни с жалост и печал.