Четирийсет и девета глава
Момичетата пристигнаха в Хаги един следобед точно преди лятното слънцестоене. Все още високо на западното небе, слънцето придаваше на морето цвят на пиринч. Двете се бяха свили в бамбуковата горичка в края на обработените ниви, в които оризът бе избуял в искрящо зелено с едва доловим нюанс на златисто. Зеленчуковите градини бяха пълни със зеленина, боб, моркови и лук.
— Довечера няма да имаме нужда от Юки — рече Мики. — Можем да си спим у дома.
Но тази мисъл натъжи Мая. Юки щеше да й липсва; неочаквано за самата себе си тя изпита неестественото желание да я последва където и да е.
Приливът се оттегляше и реките близнаци бяха оголили тинестите си брегове. Мая виждаше арките на каменния мост, светилището в чест на речното божество, където бе убила котето на Мори Хироки с погледа на Кикута и неговият дух я бе обсебил, дървените греди на рибния яз и лодките, легнали на една страна подобно на мъртви тела, очакващи водата да ги съживи. Отвъд тях бяха дърветата и градината на старата фамилна къща. На запад над ниските, покрити с керемиди покриви на града се издигаше другият й дом — крепостта, със златистите делфини на най-високия покрив, сияещи на слънцето, с нейните ослепително бели стени и флаговете на Отори, които се вееха и при най-лекия бриз откъм морето. Водната повърхност в залива бе индиговосиня, едва доловимо набраздена с бяло. В градините срещу крепостта, около кратера на вулкана, последните азалии сияеха на фона на тучната, обримчена в златно зеленина на лятото.
Мая присви очи срещу слънцето. Различи чаплата на Отори върху флаговете, но редом с тях имаше и други, с черна меча стъпка на червен фон — герба на клана Араи.
— Леля Хана е тук — прошепна тя на Мики. — Не искам да ме вижда.
— Сигурно е в крепостта — отвърна сестра й и двете се усмихнаха една на друга с мисълта за любовта на Хана към лукса и показността. — Предполагам, че и мама е там.
— Нека първо да отидем в къщата — предложи Мая, — да видим Харука и Чийо. Те ще пратят някого да уведоми мама.
Тя осъзна, че не е много сигурна каква ще е реакцията на майка им. Внезапно си припомни последната им среща. Гневът на Каеде, плесниците. Оттогава не бе получила никаква вест от нея, никакво писмо, нито съобщение. Дори новината за раждането на момченцето бе стигнала до нея в Хофу чрез Шигеко. „Можеше да ме убият заедно със Сада и Таку, помисли си тя. Мама не я е грижа.“ Чувствата й бяха дълбоки и противоречиви — бе копняла да се завърне у дома, но сега се страхуваше от начина, по който щеше да ги посрещне майка им. „Само ако беше Юки! — възкликна мислено тя. — Щях да изтичам при нея, да й разкажа всичко и тя щеше да ми повярва.“
Обзе я ужасна мъка, че Юки е мъртва и че не е познала любовта на детето си. Че Каеде е жива…
— Аз ще отида — каза тя. — Ще видя кой е там, дали татко се е върнал.
— Не е — отвърна Мики. — Той е заминал чак в Мияко.
— За него май е по-безопасно да е далеч, отколкото у дома. Но ние трябва да кажем на мама за чичо Зенко… че е заповядал да убият Таку и че събира армия.
— Как смее, когато Хана и синовете му са в Хаги?
— Хана вероятно замисля да ги отвлече, затова е дошла. Ти чакай тук. Ще се върна колкото се може по-скоро.
Мая все още бе предрешена като момче и не мислеше, че някой ще я забележи. Много момчета на нейната възраст играеха на речния бряг и използваха рибния яз да прекосят реката. Тя претича по него, както бе правила много пъти по-рано; дървените греди бяха влажни и хлъзгави, окичени със зелени водорасли. Реката издаваше познатия мирис на сол и тиня. На отсрещния край спря пред отвора на градинския зид, откъдето потокът се вливаше в реката. Бамбуковата решетка не беше на мястото си. Тя стана невидима и пристъпи в градината.