„Как смее да пее по този начин, и то в къщата на баща ми?“, възмути се Мая. Почувства се раздвоена между желанието да се хвърли върху Хана и да изтича долу при майка си.
Леля й си легна, положила глава върху твърдата възглавница. „Ето сега мога да я убия!, каза си Мая и попипа ножа си. Заслужава си го.“ Но после си помисли, че трябва да остави едно такова наказание за баща си. Вече се канеше да излезе от стаята, когато бебето се размърда. Тя коленичи до него и се взря в лицето му. Детето изплака, отвори очи и се втренчи в нея. „То ме вижда!“, помисли си тя изненадана. Не искаше то да се разбуди и тогава усети, че не може да престане да го гледа. Не беше способна да контролира действията си. Бе станала канал за противоречивите чувства, които вилнееха в и около нея. Взря се в своя брат с погледа на Кикута и той й се усмихна, след което заспа, за да не се събуди никога повече.
Юки каза:
— Хайде, вече можем да тръгваме.
Мая внезапно разбра, че това бе част от отмъщението на жената призрак, отмъщение, насочено срещу нейната майка, ужасна разплата за някогашна ревност. Даде си сметка освен това, че бе извършила нещо, за което нямаше прошка, че за нея вече нямаше място другаде освен в царството между световете, където се реят духовете. Дори и Мики не можеше да я спаси. Повика котето и го остави да я завладее, след което скочи през зидовете, хукна по брега на реката и от там в гората, без да чувства умора и без да мисли, обратно при Хисао.
Юки я последва, носейки се над земята с детето призрак в ръце.
Петдесета глава
Синът на Каеде почина в нощта преди пълнолунието в средата на лятото. Новородените често напускаха този свят, затова никой не се изненада особено — през лятото това се случваше от болест или мор, през зимата — от студ или круп. По принцип се смяташе за разумно родителите да не се привързват към бебетата си, защото малко от тях преживяваха първите няколко седмици след раждането. Каеде се опита да овладее и да сдържи мъката си подобаващо, с ясното съзнание, че като владетел на страната в отсъствието на съпруга си не можеше да си позволи да се срине. При все това желаеше просто да умре. Непрестанно премисляше каква нейна грешка бе довела до тази непоносима загуба — дали бе хранила бебето прекомерно или оскъдно; може би не трябваше да го оставя; вероятно бе прокълната — първо с близначките, а после с тази смърт.
Напразно доктор Ишида се опитваше да я убеди, че бе нещо обичайно новородените да напускат този свят без видима причина.
Тя копнееше за завръщането на Такео, но в същото време се ужасяваше да му каже; копнееше да си легне с него и да изпита познатото утешение, което й вдъхваше тяхната любов, но въпреки това чувстваше, че никога вече няма да понесе да го допусне в себе си, тъй като мисълта, че може да зачене друго дете само за да го загуби, й бе непоносима.
Трябваше да му каже, но как да го стори? Дори не знаеше къде точно се намираше. Щяха да минат седмици, докато получеше писмото й. Нямаше никакви вести от него, откакто й бе писал от Инуяма в началото на петия месец. Всеки ден решаваше да му пише и всеки път не намираше сили. Цял ден копнееше да настъпи нощта, за да можеше да даде воля на скръбта си, и по цяла нощ лежеше, без да заспи, в томително очакване на зората, за да може временно да загърби болката.
Единственото й утешение бе компанията на сестра й и на момчетата, които обичаше като свои деца. Те я отвличаха от мъката й и тя прекарваше с тях много време, надзиравайки обучението им и тренировките им по бойни умения. Бебето бе погребано в Дайшоин; луната бе намаляла до тесен сребрист сърп над гроба му, когато най-накрая пратеници й донесоха писма от Такео. Когато разви свитъка, от тях изпаднаха скиците на птици, които съпругът й бе наблюдавал по време на пътуването си. Тя ги изглади с ръка и се взря в тях — черните щрихи бяха уловили по съвършен начин гарвана на скалистия зъбер, мухолова и камбанката.
— Пише ми от някакво място, наречено Санда — поясни тя на сестра си. — Още дори не е стигнал до столицата — само хвърли поглед на писмата, без да ги прочете; почеркът беше на Минору, но птиците бе нарисувал Такео — тя разпозна силата в познатите щрихи, представи си го как поддържа дясната си ръка с лявата, извличайки умението от немощта си. Беше сама с Хана; момчетата бяха на езда, а прислужничките работеха в кухнята. Без да се сдържа повече, даде воля на сълзите си. — Той дори не знае, че синът му е мъртъв!