Хана каза:
— Скръбта му би била нищо в сравнение с твоята. Не се тормози заради него.
— Но той загуби единствения си син! — изрече с мъка Каеде.
Хана я прегърна и прошепна в ухото й:
— Няма да скърби. Обещавам ти. Ще изпита облекчение.
— Какво искаш да кажеш? — Каеде се отдръпна леко и впери поглед в сестра си.
С някаква част от себе си отбеляза все още неповехналата красота на Хана и изпита съжаление заради собствените си белези и загубената коса. Но всичко това вече нямаше значение. Отново би се хвърлила в огъня, би извадила собствените си очи, ако можеше да върне детето си. След неговата смърт бе започнала да разчита изцяло на Хана, бе загърбила своите подозрения и липса на доверие, почти бе забравила, че Хана и синовете й бяха заложници в Хаги.
— Мислех за пророчеството…
— Какво пророчество? — Каеде си спомни почти с физическа болка следобеда на последния ден от годината в Инуяма, когато двамата с Такео бяха лежали заедно и после бяха разговаряли за думите, управлявали живота им. — За петте битки? Какво общо имат те? — не искаше сега да говори за това, но нещо в гласа на Хана я обезпокои. Сестра й знаеше нещо повече от нея. Въпреки жегата я побиха тръпки.
— В пророчеството е имало и друго — рече Хана. — Такео не ти ли е казал?
Каеде поклати глава, колкото и да й бе неприятно да го признае.
— А ти откъде си го научила?
— Такео го е споделил с Муто Кенджи и в Племето се знае.
Каеде усети първия пристъп на гняв. Винаги бе ненавиждала тайния живот на Такео и се бе страхувала от него — той я бе напуснал, за да тръгне с Племето, бе я оставил с бъдещото им дете, което бе загубила, като замалко не бе умряла. Смяташе, че разбира избора му, направен в лицето на смъртта, когато бе почти обезумял от мъка, бе забравила и простила, но сега негодуванието отново се надигна в нея. И тя го посрещна с охота, тъй като то бе противоотровата за скръбта.
— По-добре ми кажи какви са били точните думи.
— Че Такео не е застрашен от смърт освен от ръката на собствения си син.
Известно време Каеде не реагира. Знаеше, че Хана не я лъже; веднага осъзна до каква степен животът на Такео бе подчинен на това — неговото безстрашие, решимост. Толкова неща, които й бе казал в миналото, сега добиха нов смисъл. Проумя и облекчението му от факта, че всичките им деца са момичета.
— Трябвало е да ми каже, но той се е опитвал да ме предпази — рече тя. — Не мога да повярвам, че смъртта на нашия син ще му донесе успокоение. Познавам го достатъчно добре — заля я облекчение: беше очаквала от Хана нещо много по-лошо. — Пророчествата са опасно нещо — рече тя. — Това обаче не може да се сбъдне. Синът му умря преди него, а повече деца сигурно няма да има — „Той ще се върне при мен, каза си тя, както винаги е правил. Няма да умре на Изток. Може би дори в този момент вече е на път за вкъщи.“
— Всички се надяваме владетелят Такео да има дълъг и щастлив живот — рече Хана. — Нека се помолим пророчеството да не се отнася за другия му син — и тъй като Каеде се втренчи в нея безмълвна, тя продължи: — Прости ми, сестро. Мислех, че знаеш.
— Кажи ми — подкани я Каеде безстрастно.
— Не мога. Щом съпругът ти е решил да го запази в тайна от теб…
— Кажи ми — настоя Каеде и усети как гласът й се прекърши.
— Ужасявам се, че мога да ти причиня още болка. Нека Такео ти каже, когато се върне.
— Той има син? — повтори Каеде.
— Да — въздъхна Хана. — Момчето е седемнайсетгодишно. Неговата майка е Муто Юки.
— Дъщерята на Кенджи? — попита Каеде глухо. — Значи Кенджи е знаел през цялото време?
— Предполагам. Пак ти казвам, в Племето това не е тайна.
Шизука, Зенко, Таку? Те всички са били наясно с това, знаели са го от години, докато тя е била в пълно неведение? Усети, че почва да трепери неистово.
— Не ти е добре — каза й Хана загрижено. — Нека ти донеса чай. Да повикам ли Ишида?
— Защо не ми е казал? — попита Каеде. Не бе толкова ядосана от изневярата; не изпитваше ревност към жена, преминала в отвъдното преди години; онова, което я разтърси, бе измамата. — Само ако ми беше казал…
— Предполагам, че е искал да те предпази.