— Владетелко Отори, какво става? Умолявам ви да ме изслушате. Влезте вътре. Нека бъдем разумни.
— Аз вече не съм владетелката Отори — отвърна тя. — Отново съм Ширакава Каеде. Принадлежа към клана Сейшуу и се връщам при своите. Но преди да тръгна, ти нареждам да предадеш крепостта на тези воини.
— Не знам какво ви се е случило — отвърна той. — Но ще умра, преди да предам крепостта Хаги, докато владетелят Отори отсъства — той извади меча си.
Каеде го изгледа с презрение:
— Знам с колко малко хора си останал. Само старци и младоци. И проклинам теб, град Хаги и целия клан Отори.
— Владетелко Араи — обърна се Ендо към Хана. — Аз отгледах вашия съпруг в дома си заедно със собствените си синове. Не позволявайте на хората си да извършат това престъпление!
— Убийте го! — нареди Хана и хората й се втурнаха напред.
Ендо не носеше броня, а стражите не бяха подготвени.
Каеде беше права — те бяха предимно момчета. Внезапната им смърт ужаси тълпата; хората започнаха да хвърлят камъни по войниците на Араи и бяха отблъснати с мечове и копия. Каеде и Хана обърнаха конете си и препуснаха нататък със своя ескорт, докато останалите войници подпалиха крепостта.
Докато хората на Араи се оттегляха, на улицата се завързаха няколко случайни схватки; бяха направени и нерешителни опити пожарът да бъде угасен или поне ограничен с кофи вода, но бе излязъл силен вятър, който отвя искри към покривите, сухи като прахан, и скоро пламъците вече бушуваха неумолимо. Жителите на града се стичаха на улицата, на плажа и покрай брега на реката, загубили дар слово от потрес, неспособни да проумеят какво се бе случило и как бедствието бе поразило Хаги в самата му сърцевина, чувствайки, че някаква хармония е унищожена завинаги и че с мира е свършено.
Харука и Мики прекараха нощта на брега на реката с още хиляди, а на следващия ден се присъединиха към потоците бежанци, които напускаха горящия град. Преминаха по каменния мост, но вървяха бавно, тъй че Мики имаше достатъчно време да прочете надписа върху гроба на каменоделеца: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Беше деветият ден от седмия месец.
Петдесет и втора глава
— Позволете да придружа владетеля Отори — умоляваше го Минору, когато Такео се приготви да тръгне за Ямагата.
— Бих предпочел да останеш тук — отвърна Такео. — Трябва да бъдат уведомени семействата на загиналите и да се подготвят провизии за следващия дълъг поход. Кахей трябва да върне основната ни армия в Западната провинция. Освен това имам специална задача за теб — добави той, наясно с разочарованието на младия мъж.
— Разбира се, владетелю Отори — каза писарят, насилвайки се да се усмихне. — Само че имам една молба. Курода Джунпей очакваше с нетърпение завръщането ви. Ще му разрешите ли да ви придружи? Обещах да ви питам.
— Джун и Шин са още тук? — попита Такео изненадан. — Мислех, че са се върнали на Запад.
— Изглежда, членовете на Племето не са доволни от новото положение на Зенко — рече тихо Минору. — Подозирам, че мнозина все още са ви предани.
„Дали мога да си позволя да поема подобен риск?“, запита се Такео и осъзна, че отговорът не го вълнува. Чувстваше се почти вцепенен от мъка и изтощение, от тревога и болка. Неведнъж през дългите часове, откакто Ишида му бе съобщил ужасната вест, се бе улавял, че има халюцинации, а следващите думи на Минору засилиха чувството му за нереалност.
— Само Джун е тук, Шин е в Хофу.
— Двамата са се скарали? Не смятах, че е възможно.
— Не, решиха, че единият трябва да замине, а другият да остане. Теглиха жребий. Шин отиде в Хофу да закриля Муто Шизука; Джун остана тук да брани вас.
— Ясно.
Ишида бе уведомил накратко Такео относно състоянието на Шизука, как според слуховете тя обезумяла след смъртта на сина си и седяла в двора на храма Дайфукуджи, подкрепяна от Небето. Представи си как Шин, безстрастен и безмълвен, я наблюдава, и картината го развълнува.
— Тогава Джун може да тръгне с мен — рече той. — Виж, Минору… разчитам на теб да опишеш правдиво пътуването ни до Мияко, обещанията на владетеля Сага и провокацията, която доведе до битката и нашата победа. Дъщеря ми, владетелката Маруяма, скоро ще бъде тук. Искам от теб да й служиш така предано, както служеше на мен. Ще ти продиктувам завещанието си. Не знам какво ме очаква занапред, но съм длъжен да предвидя най-лошото — или смърт, или изгнание. Отстъпвам цялата власт и управлението на Трите провинции на дъщеря ми. Ще ти кажа за кого трябва да се омъжи и при какви условия.