— Толкова е неудобен — отбеляза Сунаоми, докато показваше как се сяда.
— И все пак е като трона на императора — възрази Хана през смях.
— Ама те не ядат с ръце! — възкликна разочарован Чикара. — Исках да видя как го правят…
— Учат се на добри маниери от нашия народ — обясни му Хана. — Стараят се много, точно както владетелят Жоао полага усилия да научи нашия език…
Такео не можа да потисне леките тръпки, които го пронизаха при споменаването на това име. То му напомняше за Джо-Ан — низвергнатия, чиято смърт бе най-скръбният акт в живота му. Често чуваше словата му и виждаше образа му в сънищата си. Чуждоземците изповядваха вяра, наподобяваща вярата на Скритите, и се молеха на Тайния бог, но го правеха тъй открито, че често смущаваха и стъписваха околните. Излагаха тайния знак — кръста — на показ, окачен на броеници, които носеха около врата си или на гърдите си, върху странните си и твърде неудобни на вид одежди. Дори в най-горещите дни ходеха с прилепнали до тялото дрехи и с високи яки и ботуши, а къпането ги изпълваше с непонятен ужас.
Гоненията срещу Скритите до голяма степен бяха останали в миналото, макар че едва ли предразсъдъците на хората можеха да бъдат преодолени чрез силата на закона. Самият Джо-Ан се бе превърнал в нещо като божество, понякога объркван с едно или друго проявление на Тайния бог — помощта му бе призовавана за дела, свързани с набора на военна сила или с други трудови повинности; той бе боготворен от несретниците, бедстващите и бездомниците по начин, който би го ужасил като проява на ерес. Малцина знаеха кой е бил приживе, или си спомняха някакви подробности от земния му път, но името му вече се свързваше със законите, управляващи данъчната система и военната повинност. Нямаше земевладелец, комуто бе позволено да прибира повече от трийсет части от сто независимо от какво — било то ориз, боб, или масло, а синовете на земеделците бяха освободени от военна служба, но не и от определен вид общественополезен труд — отводняване на парцели, строеж на диги и мостове, копаене на канали. Минното дело също се причисляваше към задължителния набор — работата бе тъй тежка и опасна, че доброволците за нея бяха малцина; но формите на повинност се редуваха в отделните области и възрастови групи, тъй че на никого не се налагаше да носи несправедливо бреме, а и при случай на смърт или злополука бяха определени различни равнища на обезщетение. Всички тези разпоредби бяха известни като Законите на Джо-Ан.
Чуждоземците изгаряха от желание да говорят за своята религия и Такео предпазливо уреждаше за тях срещи с Макото и с други религиозни водачи, но обикновено подобни събирания завършваха по обичайния начин — всяка от двете страни оставаше убедена в правотата на собствената си позиция, като насаме опонентите се питаха как е възможно някой да вярва в подобни безсмислици. Религиозните учения на чуждоземците, смяташе Такео, имаха един и същ произход с ученията на Скритите, но върху тях тегнеха векове на суеверие и изопачаване. Той самият бе отгледан и възпитан в традициите на Скритите, но бе изоставил вярванията от своето детство и гледаше на всички религии с известно подозрение и недоверие, особено на религията, която изповядваха чуждоземците и която според него въплъщаваше тяхната алчност за богатство, ранг и власт.
Убеждението, което бе завладяло мислите му — че е забранено да се убива, — изглежда, не се изповядваше от тях, тъй като те пристигаха въоръжени до зъби с дълги тънки мечове, кинжали, къси саби и пушки, макар че се стараеха да ги крият също както Отори скриваха факта, че вече ги притежават. Като дете Такео бе възпитаван, че да се отнема живот, е грях дори и при самозащита, при все това той управляваше земя на воини, а законността на неговото управление се основаваше на завоюваното в битки и на контрол чрез сила. Той отдавна вече бе загубил броя на убитите или екзекутираните от самия него. Сега в Трите провинции цареше мир — ужасните кланета в годините на войната лежаха далеч назад в миналото. Каеде и Такео държаха в собствените си ръце всички източници на насилие, необходими за защита или за наказание на престъпници, упражняваха надзор над воините и им предоставяха отдушници за техните амбиции и агресия. Много мъже тръгваха след Макото, изоставяха лъковете и мечовете и полагаха клетва никога повече да не отнемат живот.
„Един ден и аз ще сторя същото, рече си Такео, но още не. Все още не.“