След като земетресението сложи край на гражданската война в Трите провинции, оглавяващите оцелелите фамилии и кланове се срещнаха в Инуяма и приеха Отори Такео за свой върховен господар и военачалник. Официално бе сложен край както на всички кръвни вражди срещу него, така и на враждите помежду им, в резултат на което имаше много трогателни сцени, в които воините се помиряваха след десетки години на ожесточени борби. Но Такео и Кенджи знаеха, че воините жадуват да са в битка; проблемът беше срещу кого да се бият сега? И след като нямаше сражения, в които да се хвърлят, с какво щяха да се занимават?
Някои охраняваха границите на Изток, но там почти нямаше какво да се прави и основният им враг бе скуката; други съпровождаха Терада Фумио и доктор Ишида по време на изследователските им пътешествия и бранеха търговските кораби по море, а така също магазините и складовете в далечни пристанища; трети откликнаха на поставените от Такео предизвикателства относно изкусното владеене на меча и лъка и си съперничеха в пряко единоборство; имаше и такива, които бяха избрали да следват върховния път на боя — самоусъвършенстването.
Тази доктрина бе основана в храма на Тераяма — духовния център на Трите провинции, и ръководена от възрастния игумен Мацуда Шинген и от Кубо Макото. Според учението й само мъже и жени с голяма физическа и психическа мощ можеха да се посветят на този път. Способностите на Племето бяха вродени — острото зрение и слух, невидимостта, използването на фалшив образ… но повечето хора притежаваха неизявени възможности и тяхното изследване и усъвършенстване бе основна цел на сектата, която наричаше себе си Пътя на хоо по името на свещената птица, която живееше навътре в горите около Тераяма.
Първата клетва, която трябваше да положат тези избрани воини, бе да не убиват нито едно живо същество — нито комар, нито заек, нито човек — дори в защита на собствения си живот. Кенджи смяташе това за лудост, спомняйки си твърде ясно множеството случаи, когато бе забивал острие в нечия артерия или сърце, бе усуквал гарота, бе слагал незабелязано отрова в чаша или дори в отворената уста на спящ. Колко пъти? Отдавна бе загубил броя им. Не изпитваше угризения заради онези, които бе пратил в отвъдното — рано или късно всички трябваше да умрат, — но си даваше сметка за куража, необходим да се изправиш пред света невъоръжен, и осъзнаваше, че решението да не убиваш можеше да се окаже далеч по-трудно от готовността да отнемеш чужд живот. Той не беше неподвластен на покоя и духовната мощ на Тераяма. Напоследък най-голямото му удоволствие бе да придружава Такео по време на посещенията му там и да прекарва известно време с Мацуда и Макото.
Знаеше, че краят на собствения му живот наближава. Беше стар; здравето и силите му бяха на изчерпване, а и вече месеци наред го мъчеше слабост в дробовете, даже често се случваше да храчи кръв.
И така, Такео бе успял да опитоми и Племето, и воините; само от фамилията Кикута продължаваха да му се противопоставят — не само се опитваха да го премахнат, но и организираха чести нападения през границата, дирейки съюз с недоволни воини и предизвиквайки суматоха чрез пускане на слухове, нападения и убийства напосоки, грабежи и палежи.
Такео заговори отново, този път по-сериозно:
— Последното покушение ме разтревожи повече от предишните, защото бе насочено не срещу мен, а срещу семейството ми. Ако жена ми или децата ми загинат, това би унищожило както мен, така и Трите провинции.
— Предполагам, че целта на Кикута е именно тази — отбеляза меко Кенджи.