Тогава Джак умря и нещата започнаха да стават много особени. И при това не само за Мади.
За всички.
Точно преди светът да потъне в този неразбираем кошмар, Мади откри, че е това, което майка й винаги бе наричала „бремна“, кратка думичка, която приличаше на звука, с който човек преглъща храчка (поне на Мади винаги й звучеше така). По това време те с Джак вече се бяха преместили до семейство Пулсифър на Дженисолт Айлънд, който бе известен на жителите му както и на жителите на Литъл Тол, като Джени.
Когато пропусна втори мензис, тя изкара един тежък до агония спор със себе си и след четири безсънни нощи си запази час при доктор Макилуейн на сушата. Като си мислеше по-късно, добре че го направи. Ако бе изчакала да види дали ще пропусне и трети мензис, Джак нямаше да има дори един месец радост и тя щеше да остане без грижите и малките жестове, с които той я беше обсипал.
Като си помислеше сега, тази нерешителност й изглеждаше направо смешна, но дълбоко в сърцето си знаеше, че отиването да направи теста, изискваше страхотна смелост. Щеше й се да й е по-лошо сутрин, за да бъде по-сигурна и жадуваше за това да се буди сутрин от това, че страхотно й се гади. Тя си взе час, когато Джак бе на работа, но просто нямаше как човек да се промъкне до сушата с ферибота; виждаха те прекалено много хора от двата острова. Някой ще спомене на Джак, че оня ден е видял жена му на „Принцесата“ и тогава Джак ще иска да знае какво става точно и ако тя е допуснала грешка, тогава той ще я гледа така, сякаш е някоя гъска.
Но не беше грешка, очакваше дете (какво значение щеше да има онази дума, дето звучеше като че някой с мъка настинка си прочиства гърлото) и Джак Пейс имаше точно двадесет и седем дни да очаква първото си дете, преди огромната вълна да го подхване и да го изхвърли отвъд борда на „Дамата на моето сърце“, риболовната лодка, която бе наследил от чичо Майк. Джак умееше да плува и бе изскочил на повърхността като тапа, каза й скръбно Дейв Имънс, но точно в този момент дошла още една тежка вълна, тласнала лодката право към него, и въпреки че Дейв не й каза нищо повече, Мади бе родена и израснала на острова и знаеше: всъщност тя дори сякаш чуваше кухия звук, с който лодката с измамното име, се бе врязала в главата на съпруга й, откъдето беше шурнала кръв, коса и кости и може би и онази част от мозъка му, която бе повтаряла името й в мрака на нощта, когато той бе прониквал в нея.
Облечен в тежка винтяга с качулка и подплатени панталони и ботуши, Джак Пейс бе потънал като камък. Бяха погребали празен ковчег в малкото гробище в северната част на остров Джени и Преподобният Джонсън (на островите Джени и Литъл Тол човек можеше да избира, когато се стигнеше до религия: човек можеше да бъде или методист, или ако това не му пасваше, можеше да бъде прегрешил методист) бе направил службата над празния ковчег така, както го бе правил над много други. Службата свърши и на двадесет и двегодишна възраст Мади се намери вдовица, с пълна утроба и никой, който да й каже къде е колелото, да не говорим за това кога да му сложи едно рамо и колко силно да бута.
Отначало си беше помислила да се върне на Литъл Тол, да иде при майка си, докато дойде време да роди, но една година с Джак й бе дала малко повече яснота върху нещата и тя знаеше, че майка й се чувства много по изгубена — може би дори по-изгубена от самата нея и започна да се чуди дали ще е най-добре да се върне.
— Мади — повтаряше й Джак (той беше мъртъв за света, но не беше мъртъв вътре в главата й, в главата й той бе толкова жив, колкото може да е жив един мъртвец… или поне тя си мислеше така по това време) — единственото нещо, за което някога можеш да вземеш решение е да не вземаш решения.
И майка й беше същата. Те разговаряха по телефона и Мади се надяваше майка й просто да й каже да си иде вкъщи, но госпожа Съливан не можеше да каже нищо на човек над десет години.
— Може би ще трябва да се прибереш тук — беше казала тя много внимателно и Мади не можеше да разбере дали това означава „Моля те, върни се вкъщи“ или пък означава: „Моля те, не приемай сериозно една покана, която е просто от немай-къде“. Тя прекара дълги, безсънни нощи опитвайки се да реши кое от двете е имала предвид майка й, но стигна само дотам, че се обърка още повече.
Тогава започнаха онези особени неща и най-хубавото беше, че на Джени имаше само едно малко гробище (в повечето от гробовете имаше само празни ковчези — нещо, което в миналото й бе изглеждало тъжно, сега се бе превърнало в благодат, направо благословия). На Литъл Тол имаше две, и двете доста големи, така че започна да изглежда доста по-безопасно да остане да изчака на Джени.