Щеше да изчака да види дали светът ще загине или ще просъществува.
Ако просъществува, тогава тя ще чака бебето да дойде.
И сега, след един живот на пасивно подчинение и смътни решения, които обикновено изчезваха като сънища, час-два след като станеше от леглото, тя започна да се оправя. Знаеше, че част от това е огромният шок, който се бе стоварил отгоре й, като се започне със смъртта на съпруга й и се свърши с последните новини, които сателитната антена на семейство Пулсифър успя да улови: един младеж с ужасено лице, когото бяха принудили да се яви като репортер на СиЕнЕн, каза, че Президентът на Съединените щати, Първата дама, Държавният секретар, почетният сенатор на Орегон, Емирът на Кувейт, са били изядени живи от зомбита в Източната зала на Белия Дом.
— Бих искал да повторя това — бе казал случайният репортер, а възпалените пъпки на акнето му стърчаха по брадата и челото му като тичинки на някакво растение, устата и бузите му бяха започнали да треперят, ръцете му се тресяха. — Искам да повторя още веднъж, че хайка трупове току-що се нахвърлиха върху президента и съпругата му и други политически фигури, които се бяха събрали в Белия Дом за да ядат сьомга и черешов сладкиш. — Тогава момчето започна да се киска като побъркано и да крещи с цяло гърло: — Юпиииий! Джаааф-джаф! — Накрая той се шмугна някъде извън кадъра, оставяйки бюрото на СиЕнЕн без човек, за първи път откакто Мади се помнеше. Тя и семейство Пулсифър останаха смълчани и сащисани, когато новинарското бюро изчезна от екрана и се появи реклама на плочите на Бокскар Уили — те не могат да се купят по магазините, човек може да получи тази удивителна колекция само ако набере телефонен номер 800, който периодически се появява на екрана. Една от цветните боички на малката Шайен Пулсифър беше в края на масичката до стола, на който седеше Мади и по някаква необяснима причина тя я взе и записа номера на листче хартия, преди госпожа Пулсифър да изключи телевизора, без дума да продума.
Мади им каза лека нощ и им благодари за това, че гледаха заедно телевизия и за сока, с който я бяха почерпили.
— Сигурна ли си, че си добре, скъпа Мади? — попита Канди Пулсифър за пети път тази вечер и Мади каза, че е добре за пети път тази вечер, че се „оправя“ и Канди каза, че е сигурна, че е така, но винаги, когато поиска, може да се чувства добре дошла горе в стаята, която беше на Брайън. Мади прегърна Канди, целуна я по бузата, отклони поканата по най-възпитания начин, който можа да измисли и накрая я пуснаха да си иде. Измина ветровития километър до къщата си и вече беше влязла в кухнята, когато си даде сметка, че малкото листче хартия, на което беше надраскала телефонен номер 800, продължава да е у нея. Набра го, но никой не се обади. Нямаше и записан глас, който да обясни че в момента всички линии са заети, или пък че телефонният пост с такъв номер е закрит; нямаше го подобният на сирена звук, който показваше, че линиите се преплитат; нямаше пиукания, миукания, траквания и щраквания. Пълна тишина. Тогава Мади разбра със сигурност, че краят или е дошъл или приближава. Когато човек не може да набере телефон 800, за да си поръча плочите на Бокскар Уили, които не се продават по магазините, когато за първи път, откакто се помни не се чува никакъв звук, никаква телефонистка, тогава единственото възможно обяснение е, че идва краят на света.
Тя попипа закръгления си корем и изправена до телефона на стената в кухнята за първи път изрече гласно, без да осъзнава, че го е казала: „Ще трябва да родя вкъщи. Но няма проблеми, стига ти да си ми готовичко, бебче. Трябва добре да запомниш, че просто няма друг начин. Трябва да се родиш вкъщи.“
Зачака да изпита страх, но нищо такова не се случи.
— Мога да се оправя много добре — каза тя и този път се чу как произнесе думите и собственият й глас я успокои.
Бебе.
Когато дойде бебето, ще свърши самият край на света.
— Рая — каза тя и се усмихна. Усмивката й беше мила, усмивка на мадона. Нямаше никакво значение колко разложени мъртъвци (може би сред тях и Бокскар Уили) се скитат по лицето на земята.
Тя ще има бебе, ще си го роди вкъщи и раят ще продължи да съществува като възможност.
Първите съобщения пристигнаха от едно австралийско селце, някъде край пустинята, населено място със забележителното име Фидъл Дий. Името на първия американски град, от който пристигнаха съобщения за ходещи мъртъвци, бе дори още по-лесно за запомняне — Тампър, Флорида.
Първата статия се появи в любимото издание на всички супермаркети „Инсайд Вю“.