Изтръгването от рунтавата топка, наречена галено „Звезди червей“ бе наблюдавано от повече от триста телескопа на земята, по време на краткия и доста тъжен инцидент, когато започна последната връзка, продължила шестдесет и една секунди, космическият кораб бе скрит от нещо, което наистина приличаше на червеи. В края на последната връзка самият кораб вече не се виждаше — само гърчеща се маса от някакви неща, които бяха полепнали по него. Няколко секунди след последната експлозия един метеорологичен сателит направи една единствена снимка на носещи се в космоса останки, някои от които със сигурност бяха части от червеите. Сред тях бе съвсем лесно да се различи един отрязан човешки крак, обут в китайски скафандър.
И по някакъв начин това дори нямаше значение. Учените и политиците знаеха много добре къде е разположен Звездният Червей — над разширяващата се дупка в озоновия слой на Земята. Оттам той излъчваше нещо, което определено не беше цветя и рози.
След това дойдоха ракетите. Звездният червей лесно се отдръпваше от пътя им и след това се връщаше на своето място над дупката.
По сателитната телевизия на Пулсифър се показваха все повече и повече възкръснали мъртъвци, но сега вече бе настъпила коренна промяна. Докато в началото зомбитата се нахвърляха само върху живите същества, които се доближат до тях, то през следващите седмици, преди хай тек телевизорът „Сони“ на семейство Пулсифър да започне да показва само широки ивици снежинки, мъртъвците започнаха да се опитват да се доближат до живите хора.
По всичко личеше, че им харесва това, което си похапваха.
Последният опит да бъде унищожено нещото, бе направен от Съединените Щати. Президентът одобри да се направи опит „Звездният Червей“ да бъде унищожен с изведени в орбита ядрени глави, като юначно загърби всички свой предварителни изявления, че Америка никога не е поставяла атомно оръжие в орбита и никога няма да го направи. Всички останали също ги забравиха. Може би просто бяха заети да се молят мисията да успее.
Идеята беше добра, но за съжаление неприложима. Нито една ядрена ракета не бе изстреляна от орбита. Двадесет и четири неуспешни опита.
Толкова по въпроса за модерните технологии.
И след всички тези сътресения на небето и на земята, не трябва да се пропусне всичко, което се случи на малкото гробище тук, на Джени. Но и това не беше от голямо значение за Мади, защото, в крайна сметка, тя не беше там. Сега, когато наближаваше краят на цивилизацията и островът бе откъснат от останалия свят — за щастие откъснат, според жителите му — на него бяха започнали да се връщат старите порядки с една невероятна, но неоспорима сила. Дотогава всички знаеха какво ще им случи, въпросът бе кога. Това бе важното, както и да са готови, когато дойде моментът.
Жените не вземаха участие.
Естествено Боб Дагет направи графика за караулене. Това си беше съвсем в реда на нещата, след като Боб от хиляда години бе избран за старейшина на Джени. Един ден след смъртта на президента (въобще не бе спомената мисълта, че той и първата дама бродят безумно из улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, и гризат човешки крака и ръце, така както хората гризат пилешки бутчета на пикник; тази мисъл бе малко трудна за преглъщане, нищо, че проклетото копеле и русокосата му жена бяха демократи), Боб Дагет свика първото чисто мъжко Общо събрание на Джени от времето преди гражданската война. Мади не присъства, но чу за него. Дейв Имънс й разказа всичко, което я интересуваше.
— Вие всички знаете как стоят нещата — казал Боб. Бил толкова жълт, сякаш имал жълтеница и хората си спомнили, че освен дъщеря му, дето още живее на острова, той има още три дъщери. Другите три живеели другаде… което означава, че са живеели на сушата.
Да го вземат мътните, ако става въпрос, те всички имаха роднини на сушата.
— Тук, на Джени има едно гробище — продължил Боб — и нищо не се е случило още, но това не значи, че нищо няма да се случи. На много места нищо не се е случило още… но, изглежда, че като се отприщи, нищото се превръща в нещо дяволски бързо.
Последвало одобрителното мърморене на мъжете, събрани във физкултурния салон на училището, който беше единственото място, което можеше да ги побере. Били се събрали около седемдесет души и възрастта им варирала от Джони Крейн, който току-що бе навърши осемнадесет, до пра-чичото на Боб — Франк, който бе прехвърлил осемдесетте, имаше стъклено око и дъвчещ тютюн. Естествено, че във физкултурния салон нямало плювалник, така че Франк Дагет си бил донесъл празно бурканче от майонеза, за да плюе в него. В този момент направил точно така.