Владимир Колев
Разходка до Сидни
Асен, както винаги говореше за пари. Ако имал не знам колко си бона, щял да направи не знам какво си, а ако имал толкова — не знам що си. Антони меланхолично забеляза, че за интелигенти от трета глуха, каквито по същество сме ние, няма опасност да имат среща с много пари. Освен ако не станат касиери в банка.
Асен подскочи, а после започна да разказва някаква щуротия, на която отначало право да си кажа, даже не дадох ухо. Но после нещо драсна съзнанието ми и се заслушах.
Хавата станала преди години, докато Австралия била все още вързана за Англия. Двама тарикати, обикновени безработни на социална помощ се усетили, че докато в Лондон се теглят числата, поради разлика в часовите зони, в Сидни все още приемали фишове. Единият се инсталирал в Лондон и щом излезнели числата, ги съобщавал по жицата на ортака си. Той пускал фишовете. Просто и ясно.
Антони, без особен нерв полюбопитства колко пъти са пускали фишове, а после — по колко са им дали, след като е станала ясна картинката? Асен с истинско удоволствие обясни, че правдата е възтържествувала. Действително, след третия път тотото се заинтересувало как може едни и същи люде да вадят един и същи късмет и ги дало под съд. Демек, никоя теория на вероятностите не може да даде на простосмъртен такъв невероятен шанс. Но съдията криво стоял, но право отсъдил, че това си е пропуск на системата. Ако искат тотаджиите да не бъдат обирани като ахмаци, да си сверят часовниците.
До този момент Нели и Ариана си говореха нещо по женски. След победоносната финална филипика на Асен, Нели въздъхна и обясни, че при нашата система тая не минава — и в София, и в Каспичан приемането на фишовете се преустановява по едно и също време. И помоли благоверния да си допива водката, та да разваляме седянката. Думите на Нели прозвучаха като експертиза, защото тя е точно вътре в проблемите. Работи в кварталното тото и получава по-малко, отколкото е социалната помощ на австралийски безработен.
Асен подскочи и пак започна да обяснява нещо. Даже се опита да си поръча още една водка, но келнерът го погледна с одухотворено като статуята на Буда лице и обясни, че поръчки вече не се приемат. Тъкмо да стане весело, се намеси Ариана. Ариана е жена с чар. За протокола — жена на Антони. Има магнетично въздействие върху мъжете. Само от един неин поглед, даже проклетии като Асен млъкват.
Прибрах се в гарсониерата си, най-сериозното достижение в моя ергенски живот. И изведнъж усетих, че самотията наистина ме мачка.
Знаете ли какво е велик комбинатор, натикан в кожата на кутсуз? Класическа трагедия! Комбинаторът е фигурата, кутсузлукът — сянката. А ходи се измъкни от сянката си…
Още в малките класове измислих пищов, пред който царският трева да пасе. Всички преписваха с него. Даже заплесът Антони мина с дрибъл по пилантерията. А хванаха мен. Бях дружно заклеймен от целия клас с констатацията, че правдата е възтържествувала — измислил съм пособието и съм си изпатил. В междучасието получих потупвания по рамото, с пожеланието да не се отчайвам. Все пак не са ми взели червената връзка, така че мога да продължавам да мисля в насоката.
Като ученик в елитна езикова гимназия, сътворих една джаджичка, за която бай Панто ми плати шейсет лева. Чувствах се безкрайно горд с хонорара си. А бай Панто, с един шприц и един циганин прикачен към него, за нула време обзаведе фамилията с туй-онуй: апартаментчета, колички „Фолц“…
Да не ви разправям как ми вървят нещата и до днес. В битието си на ръководител-група измивам чат-пат очите на института, но в списъците за премии името ми фигурира инцидентно. И то от средата нататък. Срещу суми, които биха накарали дори сърцето на един клиент на социална помощ в Сидни да се присвие от обида.
Обичам водката, но си допих с джибърс — аванта от една антична госпожа, на която оправих онзи ден душа. Като казвам антична, имам предвид не канона по който Господ е сътворил външността й, а възрастта. А като говоря за джибърс, имам предвид обикновена джибровка, с аромат на буре. Както и да е, джибърсът не беше лош и мислех да не спирам на половина с половинката, но когато ми останаха стотина грама, в мен се събуди скъперникът — скътах шишето и легнах да спя.
… Корабът беше един такъв голям, стабилен. Целият беличък, с огромен червен комин, от който с весело пухтене излизаше тъмнокафяв дим. Вълните се плацикотеха в нежнозелената безкрайност и въобще, в цялата приказна картинка се преливаха сума ти цветове и нюанси.
Естествено, корабът пътуваше за Сидни. И това, че бях на борда му, имаше само едно обяснение — джибърсът. От водка не сънувам нощем кораби. Хубаво беше возилото, но аз не можех да изпитам пълно удоволствие от съзерцанието на съвършеното видение. Защото съвършенството си е жива фикция, даже и насън. И защото бях жаден. Измъкнах се от царството на сънищата и опипом отидох до чешмата. Все пак, в живота има дребни радости, които не са за пренебрегване. Както е казал един мъдрец: „Ако знаеш колко е хубаво да пиеш сутрин вода, ще се скъсаш да пиеш вечер ракия!“… Не казвам нищо ново, нали?