— Какво се случи? — извика един от учените (казват, че бил извикал). Това бил единственият въпрос, на който Фоджа успял да отговори.
— Там е вечността — казал той и паднал мъртъв, от нещо, което после се оказало масивен инфаркт.
Събраните учени били оставени с неговия труп, (за който се погрижили по-късно от ЦРУ и ФеБеРе-то) и с това странно и ужасно предсмъртно изявление: Там е вечността.
— Татко, искам да знам какво станало с мишките — повтори Пати. Единствената причина, поради която тя успя да зададе пак въпроса си, бе, че мъжът със скъпия костюм и лъснатите обувки, бе започнал да създава някакви проблеми на служителите. Той не искаше да поеме упойващия газ и се опитваше да прикрие това с много приказки, съвсем по момчешки. Служителите се опитваха да си изпълняват задълженията, доколкото могат — усмихваха се, успокояваха го, убеждаваха го, — но това забави ритъма им.
Марк въздъхна. Той бе отворил тази тема — само за да отвлече вниманието на децата си от предварителната „пътна треска“ — и сега трябваше да я затвори, колкото можеше по-близо до истината, без да ги разтревожи или разстрои.
Той нямаше да им каже например за книгата на С. К. Самърс „Политика на «разходката».“ Тя съдържаше една глава, в която бяха събрани по-достоверните слухове за „разходката“. Там беше и историята на Руди Фоджа, оня с убийствата в бридж клуба и неизяденото пиле. Съдържаха се историите на тридесетина други (повече или по-малко, кой знае) доброволци, изкупителни жертви или луди, които пътували с „разходката“ в будно състояние през последните триста години. Повечето от тях пристигали мъртви. Останалите били неспасяемо луди. В някои случаи, моментът на появяването им на Терминал 2 просто ги шокирал до смърт. Разделът със слухове и апокрифи в книгата на Самърс съдържаше и други неприятни факти, като например, че „разходката“ на няколко пъти е била използвана като смъртоносно оръжие. В най-известния от тези случаи (и единствения документиран), който бе станал само преди тридесет години, един от изследователите на „разходката“ Лестър Майкълсън бе завързал жена си с капроновото въже на дъщеря им и я блъснал, докато пищяла през Терминал 1, в Силвър Сити, Невада. Но преди това изтрил от пулта всички възможни терминали, през които бедната госпожа Майкълсън е можела да се появи — всички, от съседния Рино до експерименталната станция на една от луните на Йов. Така че госпожа Майкълсън беше вечно на път някъде из озоновия слой. Адвокатът на Майкълсън, (след като било доказано, че Майкълсън е психически здрав и може да бъде изправен през съда (може би в тесните рамки на закона той беше психически здрав, но на практика Лестър Майкълсън си беше луд за връзване), опита нов вид защита: неговият клиент не би могъл да бъде съден за убийство, защото никой не би могъл да докаже окончателно, че госпожа Майкълсън е мъртва.
Това създаде ужасяващия призрак на една жена, разпръсната, но все още жива, крещяща отчаяно… завинаги. Майкълсън бе осъден и екзекутиран.
Освен това, Самърс твърдеше, че „разходката“ била използвана от различни доморасли диктаторчета, за да се отърват от политическите си противници и дисиденти. Някои смятаха, че мафията имала свои собствени станции с терминали, свързани за централния компютър чрез техните хора в ЦРУ. Смяташе се, че мафията използвала нулевото състояние на пулта с терминалите, за да се отърве от тела, които, за разлика от нещастната госпожа Майкълсън, вече са били умъртвени. От тази гледна точка разходката се бе превърнала в яма или каменна кариера, в която се захвърлят телата на убитите.
Всички тези данни бяха оформили заключенията на Самърс относно „разходката“ и това, естествено, пак доведе до въпроса на Пати за мишките.
— Ами — каза Марк бавно, докато жена му му правеше знаци да внимава, — дори и сега никой не знае със сигурност, Пати. Но всички опити с животни — и мишки включително — са довели до заключението, че ако едно такова пътуване чисто физически се извършва незабавно, то психически — отнема много време.