— Не разбирам — каза Пати навъсено. — Знаех си, че няма да разбера.
Но Рики гледаше баща си замислено.
— Те продължавали да мислят — каза той. — Опитните животни. И ние бихме продължили, ако оставахме в съзнание.
— Да — каза Марк. — Сега вярваме, че е така.
Нещо се надигаше в погледа на Рики. Страх? Възбуда?
— Това не е просто телепортиране, нали татко? Тук става въпрос и за някакво изкривяване на времето.
Там е вечността, помисли си Марк.
— До известна степен — каза той. — Но това е фраза от комиксите — звучи добре, но нищо не значи, Рик. Изглежда, всичко се върти около идеята за съзнанието и факта, че съзнанието не се разчленява, а се запазва цяло и неизменно. Освен това то запазва някаква особена представа за времето. Но ние не знаем как чистото съзнание измерва времето и дори дали това понятие има някакво значение за чистия разум. Не сме в състояние да обхванем какъв смисъл се влага в понятието „чист разум“.
Марк замълча, разтревожен от погледа на сина си, който бе станал изведнъж остър и любопитен. Той разбира, а не разбира, помисли си Марк. Твоето съзнание е най-добрият ти приятел. То може да те забавлява, когато няма какво да четеш, когато няма какво да правиш. То може да се обърне срещу теб, ако не го захранваш прекалено дълго. Може да се обърне срещу теб, което означава да се обърне срещу себе си, да се осверепи, може би дори да се самоунищожи в един немислим акт на авто-канибализъм. Колко дълго бе там вътре измерено в години? 0.000000000067 от секундата за тялото да пропътува разстоянието, а колко дълго за неразчлененото съзнание? Сто години? Хиляда? Милион? Милиард? Колко дълго със собствените си мисли в едно безкрайно бяло поле? И тогава, след милиард вечности, сблъсък при връщането на светлината на формата и на тялото. Кой не би полудял?
— Рики… — започна той, но служителите пристигнаха с количката си.
— Готов ли сте? — попита един от тях. Марк кимна.
— Татко, страх ме е — каза Пати с тънко гласче. — Ще боли ли?
— Не, миличка, разбира се, че няма да боли — гласът му бе достатъчно спокоен, но сърцето му тупаше забързано — винаги така тупаше, въпреки че това беше нещо като двадесет и петата му „разходка“. — Аз ще съм пръв и ще видиш колко е лесно.
Служителят го погледна въпросително. Марк кимна и се усмихна. Маската се приближи към лицето му. Марк я взе в ръце и дълбоко вдъхна от мрака.
Първото нещо, което видя, бе строгото черно Марсианско небе, което се виждаше под свода, обкръжаващ Уайтхед Сити. Тук бе нощ и звездите излъчваха огнен блясък, за който на земята не можеше да се мечтае.
Второто нещо, което достигна до съзнанието му, бе някакво брожение в залата за възстановяване — бърборене, после викове, после пронизителен писък. О, мили боже, това беше Мерилиз! помисли си той и с мъка се надигна от кушетката, борейки се с вълните на замайването.
Последва още един писък и той видя служителите да се втурват към техните кушетки, червените им престилки се вееха около коленете. Мерилиз залитна към него, като сочеше нещо. Тя пак изпищя и се свлече на земята, бутвайки с безсилна ръка празната кушетка, която бавно се изтърколи по пътеката.
Но Марк вече бе проследил посоката на сочещия й пръст. Той бе видял. Това, което бе в очите на Рик, не било страх, било е възбуда. Трябваше да се сети, защото познаваше Рики — Рики, който бе паднал от най-високия клон на дървото в задния им двор, когато бе само на седем и си бе счупил ръката (добре, че се бе отървал само с това). Рики, който се осмеляваше да се движи по-бързо и да стига по-далече със своя слайдборд от всяко друго дете в квартала. Първият, който дръзваше да направи нещо. Рики не знаеше що е страх.
Досега.
До Рики, сестричката му блажено спеше. Онова, което някого беше синът му, се гърчеше на кушетката — дванадесетгодишно момче със снежнобяла коса и с невероятно състарени очи, роговицата им бе станала болезнено жълта. Това бе едно същество по-старо от времето, маскирано като момче, и въпреки това подскачаше и се гърчеше с някаква неприлична радост и при неговото задавено, лудо кискане, служителите се отдръпнаха ужасени. Някои от тях избягаха, въпреки че са били подготвяни точно за такива немислими варианти.
Старческо-детските крака се свиваха и трепереха. Ръчички, като грабливи лапи се извиваха и танцуваха във въздуха. Те изведнъж се свиха и нещото, което беше синът му, започна да дере лицето си.
— По-дълго, отколкото си мислиш, татко! — изкиска то. — По-дълго, отколкото ти си мислиш! Задържах дъха си, когато трябваше да поема газа! Исках да видя! Видях! Видях! По-дълго, отколкото ти си мислиш!