Виктор Карун се върна в лабораторията си трескаво възбуден. Мислеше си, че вече знае как са се чувствали Морз, и Александър Грейъм Бел, и Едисън… но това беше по-голямо от всички тях взети заедно, и той за малко щеше да блъсне микробуса на два пъти по обратния път от магазина за домашни животни на Ню Плац, където бе похарчил последните си двадесет долара за бели мишки. Последното нещо, което му беше останало на този свят, бяха деветдесет и трите цента в предния му десен джоб и осемнадесет долара на книжка… но той не се сети за това. А ако беше се сетил, това определено нямаше да го обезпокои.
Лабораторията се намираше в един преустроен хамбар в края на дългия една миля черен път, отклоняващ се от шосе № 26. Точно когато завиваше от шосето по черния път, за малко щеше да се блъсне за втори път с пикапа. Резервоарът на колата беше почти празен и нямаше да има бензин следващите десет дни или две седмици, но и това не го тревожеше. Съзнанието му бе попаднало във водовъртежа на някакъв унес.
Това, което се беше случило, не беше съвсем неочаквано. Една от причините, поради която правителството го бе финансирало с жалката сума от двадесет хиляди годишно, беше, че винаги бе имало една неосъществена възможност в областта на предаването на частиците.
Но да стане ей така… изведнъж… без предупреждение… с толкова малко електричество, колкото е нужна за един цветен телевизор… Боже! Господи!
Той спря микробуса със страхотно изскърцване на спирачките, грабна кутията от мръсната седалка до себе си, (на кутията имаше нарисувани кучета, и котки, и хамстери, и златни рибки с надпис: Аз идвам от магазина за домашни животни на Стакпоул) и се затича към двойните врати. От вътрешността на кутията се чуваше бутането и суркането на опитните му животни.
Той се опита да бутне голямата врата и когато тя не помръдна, се сети, че я заключи. Карун изпсува високо и започна да тършува за ключовете си. Правителството изискваше лабораторията да се заключва през цялото време — това бе едно от нещата, които вървяха заедно с парите, — но Карун все забравяше.
Той извади ключовете, за миг се взря в тях като омагьосан, като продължаваше да прокарва палеца си по зъбците на ключа на пикапа. Пак си помисли: Боже! Господи! После започна да тършува из връзката за ключа, който отваряше вратата на хамбара.
Както първият телефон е бил използван по невнимание — когато Бел извикал по него: „Уотсън, ела тук!“, когато изсипал някаква киселина върху документацията и върху себе си — така и първата телепортация е била извършена по случайност. Виктор Карун телепортирал първите два пръста на лявата си ръка на петдесет метра, до другата страна на хамбара.
Карун бил инсталирал два терминала в противоположните краища на хамбара. От неговата страна имало едно обикновено йонно оръдие, което може да се купи от всеки склад за по-малко от петстотин долара. От другата страна, точно зад далечния терминал — и двата терминала били квадратни, с размерите на книга — била газовата камера. Между тях се намирало нещо като плътна завеса за баня, само дето завесите за баня не се правят от олово. Идеята била да се изстрелят йоните от Терминал 1, след това да се заобиколи и да се наблюдава как преминават през газовата камера, която била точно от другата страна на Терминал 2 с оловния щит помежду, за да се докаже, че те наистина са били предадени. Само дето през последните две години процесът задействал само два пъти и Карун нямал никаква представа защо.
Докато поставял йонното оръдие на мястото му, пръстите му се плъзнали през терминала — обикновено това не създавало проблеми, но тази сутрин бедрото му закачило щифта на копчето, което включвало устройството и се намирало наляво от терминала. Той не усетил какво става — машината издавала едва чут звук — докато не усетил гъделичкане в пръстите.
„Не приличаше на електрически удар“ — писал Карун в единствената си статия по въпроса, преди правителството да затвори лабораторията му. Статията му била публикувана не другаде а в списанието „Популярна механика“. Той им я продал за седемстотин и петдесет долара, като последен опит да запази „Разходката“ като частно начинание. — „Нямаше го онова неприятно щипене, което човек усеща, когато хване изнищен шнур на лампа, например. Повече приличаше на усещането, което човек получава, когато си сложи ръката върху някоя машина, която работи силно. Вибрирането е толкова бързо и леко, че е буквално гъделичкане.
Тогава погледнах към терминала и видях, че показалецът ми е изчезнал под диагонален наклон през средното кокалче, а средният ми пръст — малко над него. Освен тях бе изчезнала и нокътната част на безименния ми пръст.“