Карун инстинктивно си дръпнал ръката и извикал. Той толкова много очаквал да види кръв, както писал по-късно, че за миг-два халюцинирал, че вижда кръв. Лакътят му ударил йонното оръдие и го съборил от масата.
Стоял там с пръсти в устата, искал да се увери, че те продължават да са там, че са цели. През съзнанието му преминала мисълта, че е работил прекалено много и се преуморил. И тогава преминала и друга мисъл: че последните модификации може да са… да са предизвикали нещо.
Той не си пъхнал пръстите обратно вътре, всъщност, Карун направил „разходка“ само още веднъж в целия си живот.
Отначало нищо не предприел. Направил дълга, безцелна разходка из хамбара, размахвал ръце във въздуха и си мислел дали да се обади на Карсън в Ню Джърси или може би на Бъфингтън в Шарлът. Карсън сигурно не би приел телефонен разговор за негова сметка, стиснато копеле е той, но Бъфингтън вероятно ще приеме. Тогава му дошла на ум една идея и той изтичал до Терминал 2, мислейки, че пръстите му са прекосили хамбара и там може да има някаква следа от тях.
Разбира се нямало. Терминал 2 си стоял върху три щайги от портокали и не приличал на нищо друго, освен на гилотина-играчка без ножа. От едната страна на стоманената рамка имало щепсел, от който излизала корда и се връщала обратно в трансмисионния терминал, който не бил нищо повече от трансформатор на частици, свързан с компютър.
Това му напомнило, че…
Карун погледнал часовника си и видял, че е единадесет и четвърт. В неговия договор с правителството се включвали малкото пари, които му давали плюс компютърно време, което било безкрайно ценно. Компютърната му връзка щяла да трае до три часа този следобед и после „чао“ до понеделник. Трябвало да се раздвижи, да направи нещо.
„Пак погледнах към купчината щайги — пише Карун в «Популярна механика» — и после погледнах към остатъците от пръстите си. Несъмнено доказателството съществуваше. Тогава си помислих, че то нямаше да убеди никого, освен мен. Но в началото човек трябва да убеди себе си.“
— Какво е било то, татко? — попита Рики.
— Да — добави Пати. — Какво?
Марк леко се усмихна. Бяха се увлекли вече, дори Мерилин. Почти бяха забравили къде се намират. С крайчето на окото си наблюдаваше как служителите шепнешком търкалят количката сред желаещите да се отправят на „Разходка“ и ги приспиват. Той бе установил, че при цивилното население процесът бе много по-бавен, отколкото при военните. Цивилните ставаха нервни и искаха да разговарят за това. Маркучът и маските твърде много напомняха за операционна зала в болница, където хирургът със своите скалпели се криеше някъде зад анестезиолога, с неговите газове в сребристи бутилки. Понякога имаше паника, истерия. А винаги имаше по няколко души, които просто загубваха самообладание. Марк бе наблюдавал два такива случая, докато говореше на децата: двама мъже, които просто се бяха надигнали от кушетките си и пресякоха залата, за да стигнат до входа, без фанфари, откопчаха документите, които бяха закачени за реверите им, подадоха ги на служителите и излязоха, без да се обръщат. Служителите бяха инструктирани да не спорят с никого, който иска да си тръгне, винаги имаше лист на чакащите, понякога четиридесет-петдесет души, които се надяваха въпреки всичко. Когато тези, които не можеха да го понесат напуснеха, на тяхно място веднага идваха чакащите, с документи забодени за ризите.
— Карун намерил две чепчета в показалеца си — каза той на децата. — Извадил ги и ги сложил настрана. Едното се изгубило, а другото може да се види в пристройката но Смитсониън във Вашингтон. Намира се в херметически затворена стъклена кутия недалече от лунните скали, донесени от първите пътешественици в космоса, които ходили на луната…
— Нашата луна ли, татко, или някоя от луните на Марс? — попита Рики.
— Нашата — каза Марк и леко се усмихна. — Само една ракета с човек на борда е кацала на Марс, Рики, и това е била френска експедиция някъде около 2030. Във всеки случай това е причината, поради която в Смитсониън може да се намери обикновено старо чепче от портокалова щайга. Защото това е първият телепортиран предмет през пространството.
— Какво станало тогава?
— Ами, според историята, която се разказва, Карун изтичал…
Карун изтича обратно до Терминал 1, спря за миг с тупкащо сърце, едва си поемаше дъх. Трябва да се успокоя, каза си той. Трябва да обмисля всичко много добре. Няма да мога да използвам максимално времето си, ако ходя като сащисан.
Съвсем умишлено не обърна внимание на онази част от съзнанието си, която крещеше да бърза и да направи нещо, извади нокторезачката от джоба си и с върха на пилата извади треските от показалеца си. Сложи ги върху бялата опаковка на шоколадчето, което бе изял, докато бърникаше трансформера и се опитваше да разшири неговата аферентна способност (явно бе успял далеч отвъд най-смелите си планове). Едната тресчица се изтърколи от хартийката и се изгуби, а другата стигна до музея Смитсониън, заключиха я в стъклена витрина, оградиха я с дебели плюшени въжета и я наблюдаваха през цялото време с телевизионна камера.