След като измъкна тресчицата, Карун се почувства малко по-спокоен. Молив. Един молив ще да свърши работа. Той взе един от полицата и внимателно го сложи в Терминал 1. Моливът изчезна гладко, сантиметър по сантиметър, като нещо при оптическа илюзия или трик на добър фокусник. От едната страна на молива пишеше: Еберхард Фабер № 2, с черни букви на жълтобоядисаното дърво. Когато мушна молива така, че всичко с изключение на Еберх изчезна, Карун заобиколи от другата страна на Терминал 1. Погледна вътре.
Видя молива като отсечен, сякаш гладко срязан с нож. Попипа с пръсти мястото, където трябваше да се намира останалата част от молива, и естествено там нямаше нищо. Изтича до другия край на хамбара, където бе Терминал 2 и там видя липсващата част на молива, върху най-горната щайга. Сърцето му заби толкова силно, че разлюля целия му гръден кош. Той хвана подострената част на молива и го изтегли.
Вдигна го, огледа го. Сграбчи го и написа: РАБОТИ! на една дъска на хамбара. Написа го с такава сила, че графитът се счупи на последната буква. Карун започна да се смее с всичка сила в празния хамбар. Толкова силно се засмя, че стресна спящите лястовички и те се разлетяха сред високите греди.
— Работи! — изкрещя той и се върна бегом до Терминал 1, махаше ръце, стиснал здраво молива. — Работи! Работи! Чуваш ли ме, Карсън, пич такъв? Работи И АЗ ГО НАПРАВИХ!
— Марк, внимавай какво говориш на децата — укори го Мерилиз.
Марк вдигна рамене.
— Предполага се, че това е казал.
— Добре де, но не можеш ли да го редактираш малко?
— Татко? — попита Пати. — Този молив и той ли е в музея?
— А мечките в гората ли си вършат оная работа? — каза Марк и се плесна с ръка по устата. И двете деца се закискаха — но пронизителните нотки бяха изчезнали от гласа на Пати, констатира Марк със задоволство — а след като се опита да остане сериозна цяла секунда, Мерилиз също се закиска.
След това минаха ключовете, Карун просто ги хвърли в Терминала. Мисленето му пак започна да се връща в старото си русло и реши, че първото нещо, което трябва да се установи, е дали процесът прехвърля нещата от другата страна точно такива, каквито са били, или пътуването ги променя по някакъв начин.
Той видя как ключовете преминават и изчезват, и в същия момент ги чу как издрънчават от другата страна върху щайгата. Изтича до другия край, този път малко по-спокойно, като по пътя спря, за да дръпне встрани оловната завеса. Сега вече не му беше нужна нито тя, нито йонното оръдие. И слава богу, защото бе така строшено, че не можеше да се оправи.
Той грабна ключовете, отиде до катинара, който Правителството го бе принудило да сложи и опита ключа. Завъртя се без проблем. После опита ключа в ключалката. Той също се завъртя. По същия начин опита ключовете, които заключваха чекмеджетата на бюрото му, както и ключа за пикапа.
Карун прибра ключовете в джоба си и си свали ръчния часовник. Беше Сейко — кварц LC с вграден калкулатор под дигиталния циферблат — двадесет и четири мънички копчета, които му позволяваха да извършва всякакви изчисления, от събиране до намиране на корен квадратен. Деликатна машинарийка — а към нея и хронометър. Карун го сложи в Терминал 1 и го бутна напред с молива.
Изтича до другата страна и го грабна. Когато го сложи в Терминала, той бе показвал 11:31:07. Сега показваше 11:31:49. Много добре. Само дето щеше да е добре да има един асистент в другия край, който да установи дали е имало някаква промяна във времето. Е, няма значение. Скоро правителството ще го затрупа с асистенти.
Опита калкулатора. Две и две продължаваха да дават четири, осем делено на четири продължаваше да е две. Корен квадратен от единадесет продължаваше да е 3.3166247… и така нататък.
Тогава реши, че е време за мишките.
— Какво станало с мишките, татко? — попита Рики.
Марк се поколеба. Тук трябваше да внимава, ако не искаше да изплаши децата си (да не говорим за жена си) и да ги хвърли в истерия минути преди първата им „разходка“. Най-важното нещо бе да ги остави с чувството, че сега всичко е наред, че проблемът е разрешен.