Спенс се изтъркаля от леглото и се приземи в тромава приклекнала поза, а изражението му издаваше повече объркване, отколкото всичко друго. Докосна шията си и се намръщи към поаленелите си пръсти. Раната беше дълбока и разръфана и кръвта шуртеше като от спукана тръба по голите му гърди. Тенът му беше станал бледожълтеникав като пясък.
- Ти, тъпа... - подхвана, помъчи се да се изправи, но явно му се зави свят. Направи рязка крачка встрани, за да си възвърне равновесието. - Ти, тъпа, шибана кучко. Как ще...
И двамата погледнаха надолу по едно и също време. Спенс седна върху петите си, а Рейчъл се спусна от леглото, ръцете й достигнаха мястото на пода, където бяха лежали панталоните му миг след като той ги дръпна.
Кракът му беше достатъчно близо да го сграбчи.
- Моля те, мисли за Лили. Не й причинявай това.
Спенс гледаше надолу към нея, очите му бяха без фокус, олюляваше се леко. Кръвта течеше като от душ. Ами ако залитнеше назад и умреше извън обхвата й? Щеше да отнесе ключа със себе си.
Сграбчи го - сграбчи го незабавно!
Изплъзна се от ръката й, пръстите й се отъркаха в косъмчетата на прасеца му, когато той отстъпи рязко встрани.
Падна на едно коляно. Когато погледна нагоре с изпълнена с надежда обещаваща усмивка, почти изглеждаше, сякаш прави предложение.
- Забавлявай се - процеди и политна напред.
Четиридесет и шеста глава
Гладуване
Рейчъл се взря в тялото на Спенс. Беше й ясно какво означава това, завършек на ситуацията, но осъзнатото се задържаше само на повърхността и дълбоко в себе си тя още го очакваше да помръдне, да се изсмее като Жокера и да я обяви за глупачка, задето беше решила, че ще се отърве толкова лесно от него. Съжали, когато, колкото и абсурдно, това очакване се изпари, защото последвалото беше много по-лошо.
Примъкна се напред, оковите на глезените й се изпънаха, протегна максимално ръце и пръсти и се опита да го достигне. Лежеше може би на десет сантиметра, но спокойно можеха да са хиляда, защото освен ако не се канеше да изгризе краката си, разстоянието беше без значение, всякакво разстояние беше прекалено много. А и ако ги изгризеше, нямаше да се нуждае от проклетия ключ!
Като свърши да крещи, ругае и думка по пода, върна се на леглото и направи равносметка. Разполагаше с около литър вода в каната плюс каквото съдържаше мехурът й. Повече от половин бутилка вино и останалото в чашата й. Няколко шоколадчета, но колко можеха да бъдат - защо беше изяла толкова много предишната нощ? О, имаше и подноса на смъртта. Него не можеше да го забрави. Отпи глътка вино и се усмихна мрачно.
Наздраве на мен!
Счупи си два нокътя на ръката, докато се мъчеше със сила да отвори оковите.
Този шибан психар Спенс имаше право за едно нещо обаче. Разкаянието беше най-лошото. Денем и нощем я измъчваха въпроси и подлагаха на изпитание вменяемостта й. Защо не го беше стискала по-здраво? Още няколко секунди, това беше всичко, и той щеше да е прекалено слаб, та да се освободи. Поначало защо го беше допуснала с такава лекота в живота си? Нима е била толкова жадна за внимание, та предложи безрезервното си приятелство на човек, когото едва познаваше? Изгуби бройката колко пъти блъсна ръка в челото си, преди да осъзнае, че с това си действие хаби ценна енергия и спокойно може да се мъмри, като използва вътрешния си глас.
Повече от всичко си пожелаваше да беше оставил включен телевизора, та да може да следи новините, да проверява дали още я търсят.
С изминаването на дните и изчезването на шоколадчетата, както и на почти всичката вода нейната надежда също беше към края си. Стараеше да я пази жива, като поддържаше пламъка на интересите в главата си. Какво беше изнервило така Спенс? Дали беше възможно да е оставил следа къде се намират? В сънищата си наблюдаваше как разрешават случая, виждаше сцената да се разиграва, все едно тя беше призрак в стаята, слушаше заплетени дискусии с кого е била видяна за последно, следваха лудешки гонитби, приключващи в безполезни кръгове, където нещата не пасваха по местата си.